Предполагам, че всеки си има някоя странност, която го прави уникален и неповторим. Възможно е човек да се гордее с нея, изтъквайки я като  положително качество, или пък  малко или много  тя да го притеснява, защото  го кара да се усеща неудобно различен. А  в някои случаи просто се свиква с тази особеност и човек престава да ù обръща внимание.
Аз с моята постоянно опитвам да свикна, но не зная дали се справям. Става дума за начина, по който свързвам всеки  мой познат с някакъв аромат. Не зная точно как се случва, но  веднъж  уловено, това ухание остава като запечатано в мен, и всеки път носи своя индивидуализъм.
Помня когато се случи за първи път - бях още малко момче. На гости на мама дойде нейна приятелка от чужбина, която ù подари парфюм. Мама с благоговение отвори изящното шишенце и дискретно вдъхна:
- Боже, забележителен аромат! - въздъхна. - Никога не съм усещала нещо по-изящно!
- Защото това е аромат на любов - усмихна се гостенката, а после погледна към мен и  ми намигна. Сигурно защото я бях зяпнал, все едно виждах фея от приказките. Не че бях, но ако имаше  такава, то тя със сигурност щеше да прилича на нея, улавях го с цялата си чувствителна детска същност.
- Ела, ела да помиришеш и ти - поднесе мама шишенцето към мен. Но всъщност нямаше нужда да го прави. Аз вече бях уловил финото ухание, което попи в сетивата ми и остана там  завинаги. После  с годините натрупах  огромен букет аромати, като всеки един свързвах с точно определен човек, но нито едно от тези ухания нямаше съвършената чистота и изящност на онзи първи аромат. Ароматът на любов.
Така например ароматът на ягоди винаги ще ми напомня за първата ми любов. Бяхме  почти деца,  тепърва откривахме магията на чувствата, а нейният ягодов балсам за устни  винаги ще ми напомня за първите целувки.
Натежаващия аромат на мускус  пък  свързвам с последната си приятелка. Колкото красива, толкова и невярна. Бях полудял по нея и  твърдо отказвах да приема очевидното - че за нея съм просто момче за всичко, докато се появи подходящият. Дотолкова бях оглупял, че дори не ù повярвах, когато ми каза за сватбата. Помислих, че това  пак е някоя от нейните малки садистични шегички, защото много  се забавляваше с мъчителните пристъпи на ревност, които ме обземаха. Но този път всичко свърши. Остана само горчивото усещане, което се надигаше като вълна от жлъч дълбоко в мен всеки път, когато долавях този мирис.
И още нещо остана - страхът от обвързване. Не говоря за брак, а за емоционална връзка. Бях се опарил прекалено силно, прекалено много бях вложил от себе си, и вероятно щеше да е нужно страшно много време, за да преодолея това. Срещах  приятни момичета, някои от тях оставяха само един  вълнуващ ароматен спомен у мен, а други успява да докоснат  чувствителни струнки в душата  ми, но усетех ли, че започвам да се привързвам, всичко свършваше. Ставаше съвсем несъзнателно, сякаш нещо в мен  се свиваше на кълбо и се наежваше всеки път, когато  нечия ласкава ръка се протегнеше да го помилва.
Излезе ми име на лекомислен мъж, едва ли не на плейбой, който  гледа на жените  единствено като на средства за забавление. А  в същото време аз копнеех за обич и бях дълбоко нещастен, че не можех да преборя страховете си. Това ме  промени - започнах да ставам сприхав и мрачен и все по-рядко намирах повод за усмивка. Не харесвах това, което виждах в огледалото, и започнах да страня от хората. Не че те си умираха за компанията на кисел заядливец като мен.
Намирах утеха единствено в книгите - четях така, сякаш исках да се измъкна от реалността и да се преселя в техния свят. Заравях се в самотната тишина на дома си всеки свободен момент, и бях готов да скастря всеки, който дръзне да наруши уединението ми.
Точно поради тази причина  тръпки ме полазиха, когато чух пианото от  долния етаж.  Преди време бяха продали апартамента, тъкмо се наслаждавах на  неочаквано спокойствие, след като  шумно си заминаха заедно с трите си вресливи деца и  досадното  куче, и ето ти нова беля.  Все още не мисля, че бях придобил манталитета на  заядлив стар ерген, но тези хора наистина прекаляваха. Не бих имал нищо против  нескончаемите  технически пасажи  и безкрайните гами, стига да звучаха по времето, когато не си бях вкъщи. Но този пианист беше неуморен и по всичко си личеше, че няма никакво намерение да се съобразява със съседите. Свиренето не секваше до късно вечер, а в почивните дни, като специална промоция, звучеше целодневно и изпиляше нервите до скъсване.
Не обичах конфликтите, а и все се надявах, че някой от другите потърпевши съседи ще вземат  нещата в свои ръце, затова и нищо не предприемах. Единствената ми проява на възмущение бе да захлопвам шумно и демонстративно прозорците, като с това се надявах поне малко да освестя упорития изпълнител. Честно казано, нямаше ефект. Освен дето една вечер, когато тъкмо отключвах вратата, ми налетя върлинеста съсухрена жена над средна възраст и ме заля с вълна от недоволство.
- А, значи това сте бил вие! - гласът ù също бе една октава по-високо, отколкото бих могъл да възприема безболезнено. - Недоволният  съсед, дето се оплакал на домоуправителя!
Бях твърде изненадан, за да реагирам по друг начин, освен да измърморя под нос, че не съм бил аз. Освен това силно ментовият аромат, който се носеше от нея, почти ме задави.
- Хайде де, не сте бил вие! - сопна се тя, все пак ориентирала се в нечленоразделната ми  оправдателна реч. - Нали ви чувам всяка вечер как демонстративно захлопвате прозорците! Селяндур!
После гордо вирна глава, и без изобщо да ме погледне, продължи:
- Дъщеря ми е първенец на випуска. Изнасяла е концерти от петгодишна. За нея е жизнено важно да се упражнява редовно, часове наред  - после едва ме погледна с крайчеца на окото си, сякаш я беше гнус. - Но само един интелигентен човек би разбрал това.  
Гледах кльощавия ù гръб как се отдалечава по стълбите и ме беше яд, че не ù казах точно какво мисля за  нея и даровитата ù дъщеря, които пет пари не дават, че освен тях в този вход има и други, нормални хора, които имат нужда от тишина и спокойствие. Но пред женската  бъбривост, нахалство и грубост винаги съм бил абсолютно безпомощен. Изгубвам ума и дума и стоя като безмозъчен пън, додето коварните женски крачка ме тъпчат без пощада. Това в преносен смисъл, разбира се. Всъщност имам предвид коварния женски език.
Точно по тази причина се научих да избягвам въпросната особа всячески, усетих ли я някъде в опасна близост. Дори най-лекият ментов аромат ме караше да застана нащрек като куче, надушило опасност, а после вземах необходимите мерки да осуетя  предстоящия сблъсък.
Единственият лъч светлина в мрачния тунел на ежедневието ми беше фактът, че домоуправителят все пак беше успял да въведе някакъв ред, така че сега  имаше известно ограничение  и  малката досадница  спазваше поне общоприетите часове за почивка. Не бях я виждал никога, вероятно защото  когато не беше по уроци, все свиреше, но вече съвсем откровено я бях намразил. Не ми се беше случвало да изпитвам подобна неприязън към човешко същество, с  което  не съм имал никакъв контакт, но чувството беше съвсем истинско и много силно. Така че изобщо не държах да я виждам, и когато онази вечер  долових  познат аромат, едва забележимо примесен с омразния ми вече аромат на мента, изобщо не подозирах какво се случва.
Тя беше като статуетка. Дългата ù тъмна коса бе прибрана в дебела плитка, която  се спускаше до гърдите ù. Бях изгубил гласа си, мислите си, целият се бях изгубил, защото бях разпознал аромата. Никога не бих могъл да го забравя или сбъркам с друг. Това беше уханието на любов, което постепенно ме обгърна като мека прегръдка, а после цял потънах в него. Остана само тя - прелестна в своята  невинност, защото изглеждаше много смутена и  изобщо нямаше представа какво ми причинява.
Няколко месеца по-късно  заживяхме заедно, въпреки мърморенето на майка ù, но дори и тя разбра, че не можем иначе. А най-странното е, че когато вечер се прибирам и чувам добре познатите звуци на пиано от хола си, няма по-щастлив човек от мен.