Арон протегна ръка и се опита да сграбчи въздуха. Не се разочарова, защото малка частичка в самия него го убеждаваше, че няма да стане, но той не й повярва тогава. А сега се рееше сам из тези самотни земи и търсеше себе си. Умът му се бунтуваше и отказваше да отвори очите му за реалността, а вместо това заблудено го подтикваше да продължава докато намери най-накрая това, което всъщност търси. Той се ядоса и ритна един камък. Сух пясък се надигна от движението, камъкът излетя с тих, прозрачен звук, а след него остана само една тъмна дупка. Арон отново потъна в размисли. Ах, хората са толкова странни същества, мислеше си той. Как е възможно мислите им да препускат така диво и необуздано? Нима аз не съм господар на самия себе си? Никой не му отговори. Слънцето печеше с последни сили и изморено огряваше пустошта. Тих вятър галеше останките на загубилите пътя и разкриваше тяхната пагубна история.
... Но Арон сякаш не дишаше, не живееше и не изпитваше никакви чувства. Очите му бяха сиви, празни и същевременно опасни. Дрехите му бяха черни и тесни, разкриваха тяло на строен и силен мъж. Ала това е външният вид. Той винаги лъже. Никой не го бе познавал и никой явно нямаше да може да го опознае. Той бе господар и роб на себе си и не смяташе да става такъв и за други. Те не заслужаваха вниманието му. Винаги е било така и така беше най-добре според него. Израсна сам, без родители, без никой до себе си. Гората беше неговото убежище, негов приятел и родител. Поне така бе преди онзи гаден вятър да се появи. Всичко тогава изглеждаше нормално, гората пееше своята тиха песен, животните преживяваха по своя си начин поредният труден ден, но... един тих, странен вятър се появи. Арон забеляза, че клоните на дърветата не го усещат, не се поклащат в такт с музиката и се държаха така сякаш не знаят стъпките на своя танц. Но Той го усещаше. Вятърът пронизваше тялото му, вникваше в ума му и му крещеше да тръгне надалеч и никога да не се завръща. Но Арон бе умен, млад и инат и затова не го послуша. Дните минаваха, но гласът не изчезваше и го заплашваше с бавна, но сигурна лудост. Арон бе принуден да тръгне и да остави гората.
Това бе неговата история до днешния ден. Пътят му бе продължил прекалено дълго и сега, обезверен, той вървеше без цел и посока. Пустият пейзаж нямаше явен край. Планини се простираха някъде надалеч, но разстоянието беше толкова голямо, че сега те се размиваха и придобиваха сив, мръсен цвят. Нямаше трева, нито дървета. Имаше само ронливи пясъци и тук - там се виждаше някое друго заблудено храстче, което след време умираше с големи мъки. А Арон вървеше. Кой по дяволите го накара да тръгне?! Така му липсваше гората и животните, растенията. Липсваше му живота такъв, какъвто си беше. Той се замисли и стигна до извода, че няма как да стане по-зле. След седмица стигна до планините. Снегът се беше разтопил на места, но не напълно. Беше останала кална, хлъзгава каша, която правеше пътя трудно проходим. Но сякаш имаше избор, нямаше как да се върне назад. Затова продължи. Секундите се преплитаха в минути, минутите в часове, дните минаваха безмилостно в седмици. Но времето нямаше значение. Арон трябваше да върви и да намери себе си. Стискайки зъби той обърна гръб на прелитащото време и правеше крачка след крачка. На третия ден от месеца на Ян той стигна края на планините и пред погледа му се появи странна гледка... Нямаше нищо. Нямаше нито небе, нито земя, нито треви, нито храсти, нито животни. Беше празно, самото нищо изпиваше реалността и оставяше по частичка от себе си след всяка крачка. И така се почувства и Арон - празен, нищожен, непознат за самия себе си. Това ли беше неговата цел, която толкова време издирваше? Трябваше ли да стигне до тук и да види, че живота не може винаги да е попит само със самота? Нищото му крещеше, че трябва да намери някой до себе си. Ала Арон не се мислеше за човек, според него той самият беше грешка на великите богове, грешка, която никой не може да изтрие с една проста гумичка. Но за пореден път нямаше избор, трябваше да се примири с човешкия живот. А Нищото му проговори:
- ЖИВОТЪТ НА ХОРАТА ИЗОБЩО НЕ Е ТАКЪВ, ЗА КАКЪВТО ТИ ГО СМЯТАШ. ТРУДНО Е ДА БЪДЕШ ЧОВЕК. ТРУДНО Е ДА БЪДЕШ СЕБЕ СИ, ТАКА И КАКТО Е ТРУДНО ДА БЪДЕШ НЯКОЙ ДРУГ. КАКТО СИ РАЗБРАЛ ДО СЕГА НЯМАШ ИЗБОР. ТОВА Е ЗАДАЧАТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО... ДА РАЗБЕРЕ, ЧЕ ЖИВОТА НЕ Е НЕЩО, КОЕТО СЕ ПОДАРЯВА. НЕ Е ПОДАРЪК, КОЙТО МОЖЕШ ДА ПОЛУЧИШ, БЕЗ ДА СИ ГО ЗАСЛУЖИЛ. И НЕ Е ЛЕСЕН, НАПРОТИВ - ТРУДЕН Е И ОПАСНОСТ ДЕБНЕ ОТ ВСЯКО ТЪМНО ЪГЪЛЧЕ. А ТИ ТРЯБВА ДА СЕ БОРИШ С НЕЯ, ДА Я ПРЕОДОЛЕЕШ! НО НЕ СЕ ПРАВИ НА ВЕЛИК! ТИ СИ НИЩО БЕЗ ДРУГИТЕ, НЕ СЕ МИСЛИ ЗА ПО-РАЗЛИЧЕН ОТ ТЯХ... И НЕ ИМ ПОДРАЖАВАЙ! АКО ОТКРИЕШ ГРЕШКИ В ТЯХ САМИТЕ- ПОПРАВИ ГИ! ПОКАЖИ ИМ КАКВА Е ИСТИНАТА! НАУЧИ ГИ, ЧЕ ЩАСТИЕТО НЕ СЕ КУПУВА, А БОЛКАТА И ПРИЯТЕЛСТВОТО НАРАНЯВАТ АКО НЕ СЕ ГРИЖИШ ДОСТАТЪЧНО ЗА ТЯХ! НАУЧИ ГИ, ЧЕ ЖИВОТА НЕ БИВА ДА СЕ ПРОПИЛЯВА, ИМАТ ПРЕКАЛЕНО МНОГО ДА ОТКРИЯТ, ЗА ДА ГО ЗАГУБЯТ! НАУЧИ ГИ ДА СЕ ОБИЧАТ И ДА НЕ ТИЧАТ КЪМ МЕН, ЗАЩОТО КОГАТО ВРЕМЕТО ДОЙДЕ САМ ЩЕ ДОЙДА ПРИ ТЯХ! НАУЧИ ГИ ДА СЕ ИЗВИНЯВАТ, ЗАЩОТО ЕДНА НИЩОЖНА ДУМА МОЖЕ ДА РАЗБИЕ СТЕНАТА НА РАЗБИРАТЕЛСТВОТО, НО СЪЩО ТАКА МОЖЕ ДА Я ИЗГРАДИ НАНОВО. ОЦЕНЯВАЙТЕ ТОВА, КОЕТО ПОЛУЧАВАТЕ! И СЕ РАДВАЙ НА БОЛКАТА, КОЯТО ТИ ИЗПРАТИХ ПО ВРЕМЕ НА ПЪТУВАНЕТО! РАДВАЙ СЕ НА ВСЕКИ ЕДИН БОЛЕЗНЕН ДЪХ, ЗАЩОТО ТОЧНО ТОЙ ТИ ПОКАЗВА И ТИ ДОКАЗВА, ЧЕ ТИ... СИ ОЩЕ ЖИВ!
Нищото изчезна. Появи се нормалната гледка- залязващо южно слънце, светли ниски треви и изморени от жегата дървета. Арон хвана здраво дръжката на меча си и потегли. Чакаше го дълъг път и трудна задача...