Артън Сити

Червената перла

Част Първа – От кръв и кост

От конец до игла

                Помните ли как свърши предишната история? Малко приказно… „и заживяха щастливо.” С рояк деца, гаджета на децата, пък сума ти пари за колеж. Това, народите, които пишат приказките, не го отчитат. Защо да тормозиш съзнанието на човек с реалността, която той сам създава? Защо да не му позволиш да заживее в собствения си изолиран розов балон, докато семейството му отива по дяволите, хората около него също? Нали някой ще позволи същото да се случи с теб.

                Добре де, не стана точно така. Всъщност Серафим загина в онзи ден, докато се помайваше да гледа към Михаил. Джозефин отиде в някакъв бардак, докато Дарио Леоне продължи бизнеса си. Том се покри, смени името си и отвори бар в другия край на града, с цел да оцелее.

              На улица Тоудър – фийлд, номер 5 беше отраснало едно момче. То беше на доковете, когато убиха Серафим. Името му бе Феличе Джовани и бе на двадесет години в онзи ден. Оттогава минаха пет години.

                Днес барът „Реинвестс” беше доста пълен. Аз седях на бара, в самия край и сгънат на три отпивах от поредното уиски. Загърнат в шапка с периферия и черно пардесю, почти не ми личеше кой съм.

• Антонио о’Брайън, приключвай си пиенето, че стана никое време. – подвикна ми негърът.

• Том, твоята кожа! Гадният ти бар е пълен, мен гониш! – избълвах аз, стараейки се да не валям думите.

• Събирай си партакешите след тази чаша, сериозен съм.

Посочих му един среден пръст и продължих да си пия. Бях от онези клиенти, които и с прът не можеш да ги изгониш. Поне напоследък бях така.

Вратата на бара се отвори и вътре нахълта един хлапак. Висок, с права черна коса, леко пригладена настрани, колкото да не му пречи да вижда. Той се доближи до бара и започна да се опитва да привлече вниманието на Том.

• Няма смисъл, момче. – изръмжах тихо. – Том, ти мръсно черно тъпо копеле, ела тук!

• Ей, шибан, още един път…

• Тоя тук се опитва от половин час да ти привлече негърското внимание. – прекъснах го и отпих без да обръщам внимание на погледа, който Том ми мяташе при всяка расистка реплика.

• Търся Томас Ейвъри. – каза малкият.

• Ей, това е днешната младеж. – изсмя се Том. – Щеше да извадиш очите на няколко клиента, за да ме намериш. Казвай какво искаш? И откъде научи това име?

Малкият не обръщаше внимание, но няколко смугли мъже извадиха пистолети, а един с пушка застана на вратата.

• От пет години го знам, от доковете. – аз го загледах с интерес. – Името ми е Феличе Джовани и станах свидетел на убийството на Серафим Джовани, който ми беше чичо.

Целият бар се умълча.

Носеха се легенди за този Серафим, който бе доказал, че нашият град не е просто град. И всеки клиент в това прогнило заведение, знаеше кой бе първият дал убежище на Серафим.

• Не знам за кого говориш. – бързо и тихо каза Том.

• Искам да знам как да стигна до Дарио Леоне и да отмъстя за смъртта на чичо.

• Първо, хлапако, не знам Серафим да е бил Джовани, Мовани или както там ти е фамилията. – Том наистина бе побеснял. – Второ не можеш да стигнеш до господин Леоне. И трето, дори да успееш ще стане, като със Серафим – много бързо ще се простиш с  живота си. А сега чупката и повече да не съм те видял в квартала.

Барът и клиентите се върнаха към обичайното си състояние. Феличе гледаше като напикан. Очевидно се чудеше нещо.

• Не знаех, че бившите гангстери стават баби с памперси и забравят приятелите си и семействата си. – каза той на висок глас.

Сякаш дрънна струна. Напрежението се режеше с нож. Само една дума от Том и хлапакът се превръщаше в пихтия от кръв и олово. Но Томас Ейвъри просто наведе глава и влезе в задната стаичка.

Малкият поръча на помощника на Том едно малко уиски. През това време излязох навън. Индиана булевард беше пуст по това време на нощта. Барът се намираше в една стара тухлена сграда, в каквито бе опасан целият булевард. Скрих се в сянката на стената и запалих една цигара. След две секунди излезе и Феличе.

• Знаеш, че трябва да си твърдо решен да отмъстиш на Леоне. – заговорих аз, а малкият се обърна изненадано. – Трябва да си твърдо решен, за да можеш да играеш ролята си на млад и лоялен гангстер добре, без да се колебаеш. Трябва да играеш ролята си добре, защото мъртъв няма да отмъстиш. А трябва да си жив и да си добър гангстер, за да стигнеш до Леоне. Там, където няма бодигарди, няма приятели. Сам и уязвим.

Малкият кимна.

• Кой си ти?

• Майка ми беше италианка, баща ми ирландец. Името ми е Антонио о’Брайън. И в момента съм единственият човек, на когото можеш да се довериш.

Карти в червено

                Малкият Джовани ме оглеждаше скришом, докато бяхме в стария ми Хъдзън и се возехме през улиците към булевард Риърд. Беше дълга пресичаща града артерия, която водеше извън него. Идеята бяхме да отидем в Събърб Дезърт, където живееше един мой приятел и момче за интересни поръчки на Леоне.

                Феличе имаше какво да види. Издължено, слабо, бръснато лице, което носеше бръчките и белезите на тежък алкохолизъм. Пожълтели от никотин зъби и прошарена от пороците ми черна коса. Бях на Христова възраст, но приличах на над четиридесет – годишен. Едва ли вида ми създаваше много доверие. При все това пушех в колата последната цигара от кутията ми и допивах бутилка ирландско уиски.

• Винаги ли пиеш толкова? – осмели се да попита той.

• Проблем ли имаш с това? – отвърнах с въпрос, а той се стегна. Промълвих след малко. – Виж това, което аз съм видял, момче. Тогава да те видя ти колко ще пиеш.

Малкият прояви завиден ум и си замълча.

Пристигнахме. Кварталът беше от онези изпаднали свърталища, осеяни с дребни къщички  с малки дворчета, пълни с боклуци. Докато в къщите живееха или десет – членни семейства, или самотни наркомани и пияници.

Паркирах пред една от къщите. Вътре светеше. Чуваха се звуците на Блус Брадър Кинг и смехът на добре наквасени мъже.

• Хм. – потрих ръце. – Има пиячка. Хайде.

Почуках на вратата и след известно време тя се открехна, възпряна от верижката на резето. Отвътре се показа очилат, брадясал мъж, малко по – нисък от мен. Изсмя се при вида ми, затвори вратата, премести верижката и отвори отново, този път по – широко.

• Тони! – извика той, прегърна ме и ме вкара вътре. Дадох знак на Феличе да ни следва. – Момчета, вижте кой е пристигнал!

• ТОНИ!!! – надигна се общ рев от масата.

• Къде се загуби, негоднико. – огледа ме той. – И каква е тази млада катерица, която си водиш?

• Синът на Джовани.

• Джовани?

• Помниш ли Джак Доус? – попитах.

Къщата утихна, с изключение на грамофона.

• Синко, нямаме думи да ти опишем колко съжаляваме. – промълви тихо моят приятел. – Името ми е Филипо Галанте и не познавах лично баща ти, но беше един от най – стабилните мъже в този мръсен град.

• Благодаря. – отвърна пресипнало момчето.

• Сядайте.

Настанихме се и след лека дискусия, Галанте накара останалите да ми раздадат карти. Феличе бил син на честен мъж и не трябвало да играе такава игра.

• Е, какво иска малката катеричка? – попита Филипо. – Искаш ли пура? Вчера ги докараха.

• Дай една. – отвърнах. – Залагам двайсет долара. – запалих. – Познай какво иска един син на баща си.

• Плащам. – каза този след мен. – Пич, нямаш нищо според мен.

Изгледах го и издухах дим в посока на лицето му.

• Пас. – каза третият и стигнаха до Фил.

• Аз какво мога да направя? Вдигам с още десет. – той ме загледа, а този преди мен си хвърли картите и отиде за бира.

• Да го вкараш. Вдигам с петдесет, освен твоите десет. – този след мен поклати глава. – Знаеш ли? Я, направо едни сто долара. – метнах една омачкана банкнота.

Онези ме загледаха. После погледнаха Фил. Той се втренчи в мен.

• Не, блъфираш. – отсече той и вкара всичките си чипове. – Общо са седемстотин и десет долара. С какво ще ги покриеш?

• Седемстотин долара ще ти струва Хъдзънът, с който дойдохме, а останалите двеста и трийсет долара ще ти струват да вкараш Феличе при Дарио. – аз метнах калъфката с ключовете за колата. – Искам да ти видя картите.

Всички се втренчиха в мен невярващо. Сърцето ми биеше лудо. Не за друго, просто нямах с какво да се прибера иначе. На масата имаше две аса, десетка, седмица и двойка. Фил поклати глава.

• Ще вкарам проклетия самоубиец. – каза той. – И задръж колата си и седемте дългуча. – той ми ги отброи и си метна картите. – Мога ли да попитам какво имаше?

• Двойки. – показах му. – А ти?

Той стана. Обърна се. Удари стената с глава и се разсмя.

• Този е най – добрият покер – играч.  – посочи ме той и обърна картите си.

Две аса. Усмихнах се.

• Държиш на думата си, нали? – попитах.

• Да. – той се обърна към Феличе. – Ела утре на Адлер Стрийт в магазина на Дони. Няма да сбъркаш „При Дони”. Кажи, че Тони те праща. Мършо! – той се обърна към негърът, който пасува първи при раздаването. – Къде пипаш?!

Бе се пресегнал към пурите на Фил. Фил сграбчи ръката му и тогава…от ръкава на негъра изпаднаха няколко аса. Галанте извади патлак и застреля негодника в очите. Просто така. Без нищо. Мръсникът беше бърз. Фил го пусна на земята  и се обърна към мен с невинна физиономия.

• Почти цяла нощ върти някакви карета с асата. – той ми махна към вратата. – Тръгвайте.

Аз откъснах погледа си от опръсканите с кръв аса на масата и избутах малкия навън. Качихме се на Хъдзъна и отпраших в посока центъра.

• О’Брайън. – каза момчето тихо. – Искам да походя.

Спрях колата. Той слезе. Аз се отправих към Натаниъл Стрийт.

Парите на мъртвеца

Събудих се и в безвремие наблюдавах белотата на тавана. Накрая събрах мислите си до степен да се пресегна на десет сантиметра и да взема кутията цигари. След като изпуших една отидох да се изкъпя и да си измия зъбите. Сложих  кафе да се вари и пуснах радиото. Докато се свари кафето бях изпушил четири цигари и запалих петата с него. Седнах на бюрото във всекидневната и оставих цигарата в пепелника до пишещата машина, а кафето до пепелника. Погледнах часовника. Бе превалило обед. Изписах две страници, изпих кафето си и станах. Облякох се и слязох пред гаража.

Изкарах Хъдзъна и подкарах към санаториума „Питърсън”. Пътьом спрях и взех едно ръжено уиски. След половин час паркирах под сянката на два бука. Постоях в колата отпивайки от бутилката и пушейки. Накрая излязох от колата и влязох в сивата сграда със стъклени врати. Фоайето бе облицовано в бели плочки. На входа имаше плювалник на стойка. Зад рецепцията стоеше една от онези дружелюбни жени с усмивка на отчаяна любезност.

• Да? – попита ме тя с онзи тих глас, прикриващ вътрешен гняв.

• О’Брайън за госпожица Джеймс. – казах аз.

• Един момент. – тя позвъни и ми посочи едни кресла в ъгъла.

Креслата бяха убийци. Сядаш и имаш чувството, че няма да можеш да станеш. След малко дойде една разбързана и усмихната блондинка на средна възраст.

• Здравейте, господин о’Брайън. – тя ми подаде ръка и ме задърпа към асансьора. – Госпожица Джеймс много ще ви се зарадва.

• Лечението помага ли? – попитах я аз, след като успях да си поема въздух в асансьора.

• Трудно е да се каже, след преживяното от нея. Но Вирджиния е мъжко момиче и ще се справи. – вратите се отвориха и блондинката ме заведе пред една стая. – По – добре да ви оставя сами.

• Благодаря.

Влязох. Стаята бе облицована в топли тонове. В единия ъгъл имаше струпана купчина книги, а до тях едно канапе. От другата страна, тази откъм вратата, имаше легло, а пред прозореца – едно кресло. В креслото седеше жена. Имаше тъмна коса и тъмни очи, устни като най – изкусителния плод, тяло на нимфа. Красота.

Вирджиния бе прегърнала краката си и гледаше със страх в прозореца. Аз се приближих до креслото и клекнах. Загледах я. Тя повдигна главата си.

• Изглеждаш много по – стар. – каза го с треперещ глас. – Пушиш много. И пиеш. Вониш на уиски.

Не отговорих. Всеки отговор би бил извинение или лъжа.

• Не си идвал от две седмици, три дни и двайсет часа. – продължи да констатира тя. – Пил си през останалото време. – тя ме погледна в очите. – Тони…страх ме е…

Докоснах я леко по крака. Не смеех да положа ръка, да я прегърна, да я успокоя. Не знаех какво всъщност щеше да стане.

• Ви… - не намирах думите. – някой ден… скоро… ще се оправи всичко…

• Страх ме е за теб…

Обичах я. И не можех да съм с нея. Болеше.

• Ще се оправя. – усмихнах ù се. Измъчена усмивка на тъжно лице.

Не можех повече. Докоснах я отново леко и понечих да си тръгна. Тогава тя направи нещо, което не бе правила от пет години. Сграбчи ме за ръката.

• Постой… - помоли ме тя.

Пусна ме три часа по-късно, след като заспа. Аз излетях от асансьора и се отправих към администрацията. Платих хилядарка за следващата седмица и излязох. Метнах се в колата и подпалих гърлото си с юнашка глътка от ръженото. Запалих цигара и всмуках дълбоко. Запалих и подкарах към „Реинвестс”.

Влязох. Том ме погледна.

• Тони, трябваш ми. Отзад. – каза той.

Минах в задната стаичка.Някакъв нещастник стоеше на стол, а под стола имаше сак.

• И на теб ли? – попита наперено той. – Ще ти го кажа. Събрахте двайсет хилядарки от бялото. Искам не две, а пет.

• Искаш пет? – попитах.

Бях навит. Честно. Исках да му ги дам. Само че трябваше да плащам сметки, данъци, санаториума на Ви, цигари и уиски. Не беше лесно.

Хванах един по – тежък пепелник от малката масичка.

• Да. – каза той.

Обърнах се и с все сила врязах пепелника в лицето му. Разхвърча се кръв, а онзи се разпищя. Чух как Том усили Мик Тейлър. Захвърлих пепелника и започнах да обработвам с голи ръце момчето.

• Няма да получиш и двата. – казах аз накрая.

Той приличаше на нещо средно между лазаня и миш-маш. Пооткрехнах вратата и кимнах на две момчета на бара. В това време телефонът иззвъня. Беше Феличе.

• О’Брайън, познай какво стана?! – беше превъзбуден. – Срещнах се с господин Леоне. И утре имам работа.

• Браво, мини утре вечер през нас да разкажеш. – отвърнах и загледах как момчетата изнасят нещастника. – И не звъни повече в този бар, нито пък идвай.

Затворих. Том ме наблюдаваше.

• Какво има? – попита той.

Повдигнах сака.

• Парите на мъртвеца? – засмях се.

Пиян да си

                Ако това беше филм, сега щеше да звучи някое силно кънтри.

                Събудих се, когато Феличе се разтропа по вратата. Станах и запалих цигара. Отворих му и отидох да си правя кафе. Налях малко уиски в чашата и зачаках кафеварката да заври. През това време Феличе ми обясняваше как бил отишъл при Фил, а той го завел в „При Доджърс”, заведението, което Дарио си обичаше. Там Филипо го представил и получили задача. Да прекарат няколко кила кокаин до Доковете. Когато се върнали Дарио просто кимнал и излязъл, а момчетата му почнали да поздравяват Феличе.

• Идваш ли с мен днес? – попитах го. – Ще видиш как се трупат  точки пред Леоне.

• Къде?

Аз се облякох и бръкнах в шкафа откъдето извадих един Колт.

• На доковете. – отвърнах.

Излязохме и слязохме пред гаражите. Изкарах Хъдзъна и поехме. Слънцето стоеше високо в небето, но хвърляше студен отблясък върху града. Спуснахме се по Булеварда на Изгрева и горе, където пресичаше улица Кенеди, се откриваше страхотна гледка. Артън Сити се бе разлял в долината под хълмовете. От дясната ти страна можеш да видиш стария бул. Риърд и старите части. Високи чинари бяха опасли булеварда и създаваха шарена сянка, под която ти бе приятно да караш.

Стигнахме доковете след половин час. Мрачни, стърчащи съоръжения и ръждясало желязо съставяше пейзажа. Работници товареха стока на контейнери, други работници разтоварваха и товареха на камиони. Мрачна и скучна картинка. И все пак тези стотици работници даваха въздух на големия град. Заради тях аз си намирах храната и пиенето в магазините. Те товареха в камионите яйцата, които си печах вечер, когато ме мързи да сготвя нещо по – добро. Товареха телешките гърди, които сладки си похапвах в ресторантите, в които ме пускаха. Даже докарваха уискито, което пиех. Носеха и пари за стоманата, която се лееше в леярните на Артън Сити, за ръжта, която отглеждахме и конете, които развъждахме. Ако те се вдигнеха на стачка за повече от месец, градът щеше да умре от глад, освен ако не изяде конете и не мине на ръжен хляб.

Завъртях и излязох от доковете. Паркирах до един Буик. Излязохме.

• Защо спря толкова далеч? – попита Феличе.

• Не изгарям от желание някой от ония сладури да запомни регистрацията ми. – отвърнах и извадих кутийка с шперцове. – А тоя пич е случаен. – след лека дискусия с вратата тя се отвори услужливо, пропускайки мен и ученика ми.

Вкарах колата в доковете и свих по – далеч от работниците. Спряхме на едно по – закътано местенце с малък кей. Лична услуга за кмета, Дарио Леоне, където да спира личната му моторна лодка. Излязохме от колата и стъпихме на кея. В далечината се появи една черна точка. Моторната лодка. Феличе посегна към колана си.

• Не е Леоне, ако това подозираш. – казах. – Не си единственият, който го иска в гроба.

Зад нас спря кола. От нея излязоха двама от хората на Леоне.

• Тони! – зарадва се единият. – Не знаех, че си се върнал сред нас. А ти? Не си ли новото момче на кмета?

Феличе кимна, а аз се здрависах с Лучо. Извадих пистолета и вкарах два куршума в корема му. Малкият също не беше бавен, нито пък крив. Заби куршум в главата на другия без да се замисли. Изгледа ме на кръв.

• Ще разбереш. – отвърнах. – Телата зад колата.

Малкият кимна, а аз се обърнах към приближаващото се петно на хоризонта. Отидох към Кадилака на момчетата и взех една чанта от багажника. Онзи се приближи с лодката. Не го познавах.

• Ти ли си Лучо?

• Да. – аз си запалих цигара. – Покажи стоката.

• Покажи зеленото. – отвърна той и аз разкопчах чантата. – Добре. – качи се на кея и извади друга чанта. – Доволен съм. – посегна към парите.

• Чакай. – отвърнах аз. – Дали не ми даваш боклук?

Онзи се засмя, но се примири. Аз разтворих чантата и извадих единия пакет. Извадих едно малко ножче, разрязах пакета и опитах.

• И аз съм доволен. – той кимна и се наведе да вземе парите. Вкарах куршум в мозъка му. Изритах го във водата. – Вземи чантите.

• Какво ще правим?

• Тоя беше момче на МакАлистър. – отвърнах, докато избърсвах пистолета си с кърпа. Подадох му го. – Носиш това на Фил и му казваш какво е станало. След това отивате с пистолета при Леоне и му обяснявате, че ирландеца се е опитал да ви метне, но Лучо е повикал Фил и той е спасил цялата работа. Също така ще взема половината стока, сякаш ирландците са ви метнали.

• Ще направиш война между двете групировки?

• Три. – поправих го. – Руснаците си кротуват само защото ирландци и италианци са заедно.

• Защо?

• Защото така най – бързо ще се издигнеш. – отвърнах. – Гледай само да играеш ролята си добре.

Качихме се в Буика и подкарахме извън доковете. Сменихме колите и аз го докарах пред нас, откъдето да вземе своето возило. Той подкара, а аз подкарах към Ню Темпъл бар. Кварталът на ирландците. Спрях пред Безлистната детелина и запалих цигара. Джак ме видя и дойде при мен.

• Тони. – кимна той с пръсти върху бомбето си.

Джак беше сред близките на МакАлистър. Преди години го бях измъкнал от дрогата. Беше висок и здрав тип с масивни мустаци и бакенбарди, ледено – сини очи и тънка усмивка, зад която се криеха два реда бели зъби и олицетворението на вдъхновението що се отнасяше до въдворяването на ред сред ирландци. Беше облечен в тъмно сако от туид, синя риза и бежови панталони. Пушеше пура.

• Джаки. – казах аз. – Как върви?

• А, знаеш. – той огледа улица Кенеди. – Хората винаги са били праведни и бизнесът на татко върви.

Робърт Маккой държеше погребално бюро.

• Говоря за другото ти татенце. – поправих го с насмешка аз.

• Влез и го виж. – посочи с палец Джаки.

• Не, имам работа. Спрях да те видя теб.

• Справям се. – той извади една значка. – Десет години съм чист. Даже ме наградиха.

• Продължаваш със сбирките? – повдигнах вежди.

• Залагам на сигурно.

Кимнах. По – добре така.

• Е, аз ще тръгвам. – казах аз, а той вдигна пръсти към бомбето в поздрав.

Карах по Кенеди, докато не го загубих от поглед, след което направих няколко завоя и се пъхнах в алеята зад Детелината. Спрях в самия й край, там където вероятността да ме видят бе нулева, и се приготвих за дълго чакане. Отворих жабката и извадих един запас от ръжено уиски.

Минаха няколко часа. Изпих уискито и отидох пеша до една будка на две пресечки за още цигари и уиски. Денят превали и започна нощта. Някъде около три сутринта, когато вече изтрезнявах от уискито и допушвах предпоследната цигара задната врата на бара се отвори и навън излезе барманът с боклука. Изчаках още час. Излязох от колата и се ослушах. Една котка ме наблюдаваше кротко от капака на кофата.

Бях израснал в този бар. И знаех за какво става дума. Никога не съм мислел, че ще се вмъквам в бара на баща си по този начин, но явно за всичко идва момента.

Бравата беше същата. Хванах дръжката и дръпнах нагоре. Бутнах едно рамо и вратата поддаде леко. При второто рамо вратата се плъзна навътре. Попаднах в малък коридор, който водеше към предното помещение и към стълбище. Стълбището водеше до втория етаж, където в едната част имаше голяма маса, където се решаваха съдбините на ирландците, а в другата час, беше заграден един импровизиран офис.

Качих се и отидох до бюрото. Взех едно тиксо и отворих прозорчето. Нарамих сака със стоката и се измъкнах през прозореца. Стъпил на перваза имах достатъчно опора. Започнах да лепя. Поне го залепих. Оказа се, че съм много пиян. По обратния път се изпуснах от улука и полетях надолу. Щастие. Контейнерът си беше там, където си беше бил през последните тридесет години. Можеше и да смърдя на развалени яйца и котки, но поне бях цял.

Подкарах. Уж щях да се прибирам, но тогава мнението ми се промени. Завих и изкачих хълмовете. Хълмовете се разполагаха в  права линия от север на юг по крайбрежието, а върху тях освен обичайните улици, минаваше и Крайбрежната, разположена на самите върхове. Отбих и слязох.

Нямаше по красиво нещо от есенния океански изгрев. Изведнъж небето става стоманено – сиво, а по хоризонта се разлива една кървава ивица, която сякаш пламти. Слънцето се надига плавно. Срещу теб блести един червен полукръг, който сякаш изплува от водата. И тогава знаеш. Ние сме просто платното, върху което Бог твори своята душа. Ние сме мравки и нищо на този свят няма да ни спаси от смърт, болести, любовни терзания и прочие. Ние сме трошички, а нашите тревоги са гъделичкане по ребрата на света. Красива и депресираща мисъл. До която стигнах само защото бях достатъчно пиян.

Бавно изтрезнях и се върнах към розовия балон, който наричам реалност.

Олово

Вечерта Фил ми се обади да ми каже, че Леоне е повярвал на историята и е пратил две момчета да претърсят Детелината. Бях доволен.

Следващият ден беше дъждовен. Сякаш Бог изливаше кофи с вода върху нас. Стоях вкъщи и пиех, пуших и пишех. Радиото работеше постоянно и в обедните новини излезе гореща новина. Имало престрелка в бар „Безлистната детелина”. Трима души, двама италианци и един ирландец, били убити, още двама ирландци били ранени. Полицията хвърлила всичките си средства да разследва случая. Бях доволен.

Дъждът премина в тих ръмеж някъде около девет вечерта. Нямах новини от Феличе, нито от Фил и се чудех какво да правя. Взех ключовете, един пакет цигари и излязох. Бардакът се намираше на Харли стрийт, забутан между магазин за цигари и алкохол и една адвокатска кантора. Посрещна ме уредничката в малко, но уютно фоайе. Имаше няколко кресла около ниска масичка. В едното кресло седеше някакъв едър тип, очевидно бодигардът, а в пепелника пред него димеше пурета. Изгледа ме и се върна към вестника.

• С какво мога да помогна? – попита тя със съблазнителна усмивка.

• Желая уединение с някое от момичетата ви. За час. – отвърнах.

• Изберете си от каталога. – тя ми подаде един лист обвит в целофан.

На листа бяха напечатани имена, години, телосложение, вид и тегло. Намерих нейното име. Посочих ù го, тя кимна и ми взе двайсет долара.

• Добър избор. – каза тя с куха усмивка.

Излезе иззад рецепцията и ме поведе по стълбите. Въведе ме в една малка, тъмна стаичка с едно легло. Друга врата водеше към банята.

• Изчакайте, моля. – тя излезе.

Някога бяха питали един политик какво мисли за Артън Сити, най-богатият град на греха след Вегас. „Град на греха е правилната дума. И Артън Сити, и Вегас имат свойството да карат човек да се промени. Те са живият ад на земята, за който кънтри и блус изпълнителите са ни разказвали.”

Всеки се променя. А Артън Сити беше като жив организъм умел в това да променя. Той услужливо приемаше всеки новодошъл кадилак. Вадеше шофьорът насила, натикваше му в ръцете жени, пари и оръжия и го караше да се удави в океан от удоволствия и неща, които мъжът трябва да свърши. Или да се удави в океана, което си беше същото. Лошото беше, че ние всички вътре в себе си искахме тази промяна. Искахме да престъпим отвъд границите на собствените си норми. Искахме да достигнем лимита на възможностите си и да се потопим в хаос. Хаосът ни караше да се чувстваме живи.

В стаята влезе компаньонката, която бях поискал. Облечена в къса рокля от черен сатен. С тъмна къдрава коса, спусната по раменете ù. С леко страхлив поглед. Погледна ме. Отвори уста. Сложих пръст на устата си.

• Здравей, Джозефин. – казах. – Скоро да те е навестявал един младок?

Тя поклати глава.

• Оглеждай се за него. Феличе Джовани. – аз повдигнах роклята ù и защипах на жартиера ù една стодоларова банкнота. – Пази се от него.

Тя кимна.

Излязох. Започнах да слизам по стълбите, когато чух:

• Да, тук е, с момиче е. – дълбок глас, май беше на бодигарда.

• Колко време каза, че ще се бави? – познат мазен глас.

Надникнах леко. Със загладена коса и захапал цигаре, МакАлистър стоеше облегнат на рецепцията. Зад него имаше няколко негови момчета.

Дръпнах се и се върнах. Отворих прозореца в дъното на коридора. Погледнах надолу. Прозорецът гледаше точно към Харли стрийт. Под него беше паркирал един Буик. До него пушеше ирландец. Пред Буика беше лимузината на МакАлистър. От отсрещната страна чакаха един син Форд и моят Хъдзън. Огледах рамката. За два дни ми се събра доста катерене. Покатерих се.

Пуснах куршум в главата на ирландеца под Буика и скочих върху покрива на колата. Явно скоро я бяха боядисвали. Загубих опора, хлъзнах се и се изтърколих на асфалта. В този момент полетяха куршуми. Обстрелваха ме от отсрещната страна на улицата и от входа на бардака. Скрих се зад колата. Нямах път за бягство. Дотук бях.

В този момент един Кадилак изскочи от ъгъла. От него се подаде един смугъл младеж, който ми беше познат, държейки карабина Томсън и започна да стреля по Форда на ирландците. От колата изникнаха огнени цветя, а аз оглушах от части.

От Кадилака изникна физиономията на Том, който ми крещеше да се хвърлям на Хъдзъна и да бягаме. Момчетата му откриха огън по ирландците на входа. Притичах под прикриващия огън и се метнах в колата. Подкарах с бясна скорост след Кадилака. И тогава се чуха сирените.

Две радио-коли на ченгетата ни гонеха. Свих по една странична уличка, която излизаше на булеварда на изгрева. Надявах се, че полицейската кола няма да успее да ме последва при този завой. И бях прав. В огледалото за задно виждане видях как колата се заби в ъгъла на жилищния блок и дясната част на предницата ù се смачка.

Излязох на булеварда и поех на запад. Минах покрай Таркът и продължих към „Реинвестс”. Барът беше затворен. Паркирах отпред, запалих цигара и зачаках. След десет минути Кадилакът се появи в началото на улицата и паркира пред мен. Том излезе от колата и чукна на прозореца. Свалих го.

• Имаш проблем. – каза той.

• Не думай. Имам два въпроса. – дръпнах от цигарата за последно и я загасих. – Защо ирландците стрелят по мен и ти откъде знаеше за това?

• Ела вътре в бара.

Излязох от колата. Опипах хълбока си. Успокоих се от твърдостта на „Колт”-а.

Влязохме вътре, Том запали лампите и придърпа един стол. Момчетата му се разположиха на масата до нас.

• Някой се е ровил. – каза той. – Разбрали са за Вирджиния Джеймс, посещенията ти и прочие. Навързали са те до Серафим и в момента си под прицел за всички.

• Прибрахте ли Ви? – попитах го и той кимна.

• Звънна ми Джак Маккой. – продължи. – Каза, че са се обадили от бардака директно на МакАлистър.

• А сега откриха и теб. – констатирах, а той замълча.

Последните пет години Том си бе държал главата ниско. Сега обаче ирландците знаеха кой ми е спасил задника. И Том щеше да им плати.

• Нямам избор. – тихо каза той. – Трябва да напусна града. Ти също можеш да го направиш.

• Не е точно така. – отвърнах. – Печелихме добре досега, но само от района на „Реинвестс”. Имаш хората и възможностите. Аз имам връзките. Пък и имам сделка със сина на Джовани.

• Какво предлагаш?

• Да въртим бизнес. – запалих цигара. – Няма да е за първи път да се опънеш на Леоне.

Той изсумтя.

• Тони, италианци и ирландци са ти по задника. Мен ме търси всеки тип със зализана прическа и странен чикагски акцент. Как очакваш…?

• Том, ако ще си в бизнеса няма как да го избегнеш. – погледнах го изпитателно.

Не му трябваше много. Стиснахме си ръцете. По ирония на съдбата, точно в този момент на вратата се почука. Том кимна на момчетата и всички отидоха в задната стаичка. Оставиха вратата открехната. Там стоеше един с приготвен патлак.

Томас отвори. Вътре влязоха детектив облечен с пардесю и едно редово ченге.

• Мога ли да помогна?

• Търсим Томас Ейвъри и Антонио о’ Брайън? – каза детективът и извади значката. – Детектив Смоукър, полицейско управление Артън сити.

• Ние сме. – казах.

• Празно е днес. – отбеляза детективът и се разположи на масата. Униформеният младеж застана зад него.

• Затворено е. – каза Том. – Седнахме с моя приятел да си поговорим.

• Защо е затворено? Днес е четвъртък.

• Санитарен полуден. – отвърна Ейвъри. – Мога ли да попитам на какво дължим честта?

• От кога сте тук?

• От девет. – отвърнах.

• Сигурни ли сте? – Смоукър повдигна вежди.

• Да, защо? – отговори Том.

• Преди половин час на Харли Стрийт е имало тежка престрелка. Ченгетата говорят за черен Хъдзън и син Кадилак, които са се измъкнали от място. Както и едни ирландски свидетели са сигурни, че измъкналите се сте вие. Бих ви попитал дали колите са ваши, но някак съм убеден, че е така.

• Един момент, детектив. – Том влезна в задната стаичка. След минута се върна с едно от момчетата. – Това е помощник-барманът. Той може да потвърди, че от девет сме тук.

• Тъй – вярно, старче. – каза момчето. – Помня го, като бял ден. Господин Ейвъри каза, че в девет мога да приключа работа. Излизах да изхвърля боклука, когато господин о’Брайън, чест наш клиент и приятел на господин Ейвъри, се размина с мен на вратата.

Възхитих се. Сякаш беше наизустил какво да каже. Момчето имаше бъдеще.

• Мога ли да знам името ви? – попита детектив Смоукър.

• Мики Род, сър.

• Благодаря. – Смоукър затвори бележника си и се изправи. – Е, господа, изглежда ирландците са сбъркали.

Двамата с униформения се отправиха към вратата. На излизане детективът се обърна.

• Бих бил доста внимателен на ваше място. – каза той. – Ирландците изглеждаха доста ядосани. Лека вечер.

Том ме погледна многозначително. Обърна се и подаде сто долара на Мики.

• Добра работа. – каза Том.

• Аз ще тръгвам. – изправих се. – Утре сутрин в седем. Среща на Крайбрежната.

• Там ще съм. – отвърна Ейвъри.

Излязох и се доближих до уличния телефон. Пуснах няколко монети, набрах и зачаках. Джак вдигна.

• Джак, благодаря ти. – започнах аз.

• Момче, заради теб сега и аз съм на прицел.

• Точно затова ти звъня. Утре сутрин в шест и половина ме вземи от вкъщи.

• Жокер няма ли да получа?

• Утре, шест и половина.

• Дадено.

Пуснах още монети.

• Фил, да, Тони е.

• Казвай. – каза той.

• Готов ли си да си го върнеш на Леоне?

• Бог знае дори, че съм по – отмъстителен от теб.

• Тогава утре в седем сутринта бъди на Крайбрежната. – затворих.

Прибрах се в нас и се обадих на Феличе. Беше жив и нямаше подозрения за лоялността му. Зачудих се дали да поспя. Изпих едно уиски, навих будилника и легнах.

Договорени сладки пари

Дори не си бях направил кафе, когато Джак затропа по вратата. Излязохме навън и се качихме в моята кола. Подкарахме към Крайбрежната.

• Имаш ли кафе? – попитах го и той ми подаде една пластмасова чашка и ми наля от термос. – Сетил си се. – той кимна.

• Е, ще кажеш ли какво е толкова голямо, че трябваше да стана преди слънцето? – попита ме той.

Запалих и подкарах.

• Филипо Галанте, Томас Ейвъри и хората им ще ни чакат там. – излязох на Булеварда на изгрева и подкарах на изток. – Ще сключим някакво споразумение и ще обсъдим как да свалим Дарио Леоне и МакАлистър от власт.

• Моля?

• Джак, моля ти се. Боли ме глава. – усетих го, че ще реагира остро. – Освен това ти си под прицел, аз и Том също, Филипо иска да си разчисти стари сметки.

• И после какво?

• Печелим пари заедно. – отвърнах простичко и продължих по Булеварда след кратко спиране на светофара на Син Стрийт. – Какво ще кажеш?

• Не ми се напуска Артън Сити. – отвърна Джак. – Ако не действам с вас ме чака или това, или куршум. Нямам особен избор.

Останалата част от пътя прекарахме в мълчание. Стигнахме първи на Крайбрежната. След малко пристигна синият Кадилак на Том. Чернокожият ми партньор излезе от колата. Изглеждаше уморен, не бе спал. След него пристигна и втори кадилак. От двете коли, заедно с Том, излязоха неговите момчета. Пъстър сбор от чернокожи, италианци и ирландци. С тях излезе и една жена. С къдрава червена коса, сини очи и дребна на ръст. Да ти останат очите.

• Здрасти, Тони.

• Здрасти, Том. Познаваш Джак. – двамата кимнаха и се ръкуваха.

• Това е Джилиан Картър. Тя е… е, тя ще ти обясни. – Том се отдръпна.

• Тони о’Брайън.

• Разбрах, че познавате майка ми. – каза тя. Сливаше някои съгласни. – Вирджиния Джеймс.

• Не знаех, че има дъщеря. – вцепених се.

• Да. С баща ми доста се постараха да ме укрият. – усмихна се.

• Израснах с Ви…пардон, майка ви. На практика тя ме отгледа. – казах.

Докато водехме този сладък малък разговор пристигна един Лансър. Фил излезе от колата.

• Добро утро, Тони. – поздрави ме той и махна на момчетата си. – Виждам събрал си някакви свои приятели.

• Филипо Галанте, - представих го. – Това са Томас Ейвъри и хората му. Джак Маккой. А дамата е Джилиан Картър. Дъщеря на Джилиан Джеймс.

Той поздрави всички.

• Е, господа. Всички имаме лични сметки за оправяне с Дарио Леоне и МакАлистър. Аз и господин Ейвъри вчера постигнахме споразумение, че не желаем да напуснем града, а да останем и да отнемем всичко от тях. Вече са направени някои стъпки към унищожаването на съюза между ирландците и италианците.

• Какви? – попита Фил. – Съжалявам, Тони, но сякаш ми говориш за разходка до Луната.

• Истина е. – пристъпи напред Джак. – До вчера бях едно от кученцата на МакАлистър. Италианци бяха хванати през нощта в бара. Говорили са с Леоне. Бяха намерили сак със стока на италианеца.

Фил ме изгледа впечатлено. Повдигнах рамене.

• Фил, искам ти и Джак да отидете на тези адреси. – подадох му едно листче. – Има химици на тях. Тези химици си имат пазачи и помощници. Искам всички те да бъдат убедени, че работят за нас.

• Смяташ ли, че толкова лесно ще изземем производството на наркотици в Артън? – попита ме той.

• Не. Това са само адресите, които знам. Може  би една пета. Първите два са на МакАлистър. Последният е италиански адрес.

• Ще го имам предвид. – отвърна Фил.

• Том, твоите хора плъзват в „Казино Хол”. Влизате вътре и твоите хора окупират мястото, докато ти обясняваш на управителя предимствата от смяна на работодателя. – Том кимна. – Искам да ми дадеш двама от твоите. Аз ще отида в „Червената перла”. Собственикът не е обвързан с никого, но имаме нужда от място, където да се събираме.

Всички те кимнаха. Изобщо падна едно голямо кимане. Накрая всички се ръкувахме.

Но съвсем накрая. Извадих Библия, която задържах пред себе си. Всеки извади нож и поряза пръст.

• С клетва от кръв, кост и дух, ние се кълнем да изпълним нашите животи с благо и добро. – думите излизаха бавно. – И се кълнем да се подкрепяме един – друг и да не извършваме зло един – друг. Отче, слушай нашата клетва и накажи всеки според греховете му. – най – накрая приключихме и запалихме молитвеника.

С изгарянето му се разотидохме и ние.