Авторът винаги има право

                                                               (8)

                                                          Коледа

 Мила Мария,

  Това стихче за Коледа е писано през 2005 и е посветено  на шофьора Християн от Хасковското село Б. Звучи тъжно, макар, че го написах навръх празника.

 Щом настояваш, ще напиша неговата история тук, в Скайп, докато се опече коледната  баница.

 Течеше моята пета емигрантска година в Испания. Вече имах разрешително за работа, но, твърдо решила да оставя ума си свободен за писане, бях  зарязала университетските дипломи и мераци за кариера в чекмеджето и си продължавах с чистенето. От понеделник до петък работех в  една къща, а в събота и неделя чистехме гарата Аточа с украинката Инночка.

  Беше първата събота след Нова Година. Както знаеш, в Испания денят, в който децата (и възрастните) получават мечтаните подаръци е шести януари. Тогава идват дългоочакваните   влъхви, или  царе, както им казват тук. Дните преди тази дата са пълна лудница. Гарата пращи по шевовете от хилядите бързащи пътници, куфари, колички, пакети... Двете с Инночка се промушвахме между тях с едни огромни четки и колички. Сънувах ги нощем дори тези планини от отпадъци, които метяхме тогава!

 Няколко пъти на ден метях пода и на чакалнята, стоплях малко ръцете си там и отново се връщах на ветровитите перони.

В онази съботна утрин тя беше пълна с  пътници въпреки ранния час. На една от пейките се беше превил, чак сгърбил, млад, 25-30 годишен мъж с  омачкано синьо яке, усърдно прибрал под краката си раницата. Като ме видя, че минавам пода и под пейките, скочи и услужливо се дръпна, да не пречи.

 –¡Gracias!-казах машинално и вдигнах лице. Очите ни се срещнаха.

 Знаеш ли колко си личахме тогава новодошлите гурбетчии, мила Мария? Всеки жест в нас говореше, че току що сме пристигнали в този огромен, врящ като котел град, че не разбираме нищо от чуждия език, че сме псевдо туристи с „измислени “ визи и няколко топящи се като мадридски сняг банкноти в джоба...Мен, слава Богу, ме посрещнаха и приютиха, като пристигнах. Десетки от нас, обаче, че оказваха на улицата с един „глух и ням“ телефонен номер в ръцете.

 Страшно е да видиш на врящата от пътници гара очите на човек, който няма къде и при кого да иде.

 –Здравей.-казах на български и и се подпрях на дръжката на четката.- Как се казваш?

 Тъмните очи се втренчиха недоверчиво в мен:

 –Познаваме ли се от някъде?

 –Познаваме се.-усмихнах се аз.-И да не се знаем, българите си личим от далече.

 Мъжът не отговори, но продължи да ме изучава с поглед.

 –Какво си работил в България?-попитах го направо.

 –Международен шофьор съм... Ама Вие какво... можете ли да ми помогнете?- задави се той и  млъкна.

 –Дай ми номера на GSM- а си  и изчакай тук. Ще звънна през почивката на един познат шофьор, българин, ще го питам...Как ти е името?

 -Християн съм, а.. ти?

 -Аз съм Искра. 

 Нямах време за повече разговори, препълнените кошове за боклук ме чакаха.

 През задължителната половинчасова почивка звъннах на Камен, моя познат шофьор, който живееше  с жена си в съседния вход. За мой късмет, а както се оказа, най-вече за късмет на Християн, човекът беше пристигнал предната нощ от Париж и в момента разтоварваше в складовете на фирмата на 40 км от нас.

 –Нали търсеше втори шофьор.-казах му.-Видях днес едно момче, пет години кара из Европа...

 –Къде е сега?

 –Къде...Паркирал е принудително на гарата...Нали знаеш как става.

 –Имаш ли му номера?

 Светът е малък, мила Мария. Оказа се, че моят съсед и бащата на младежа са стари колеги, а семействата са били близки приятели много години.

 –Ами аз го знам от дете още!- каза доволно Камен , като ми се обади малко по-късно.- Ожени се миналата година, баща му ни кани, но ние бяхме тук и не можахме да идем...Работи, много работи малкият, малко заплес пада, но е добряк...Дете има, бебе още било. Тъстът му да вземе, да го вкара в някаква пирамида, изгърмяли всички...Затуй тръгнал нашият насам, дългове да плаща...   

 Още същата вечер Християн беше настанен в квартирата над мен а след два дни замина за Франция като помощник. Тогава работа за шофьори имаше, както казваха те, „за целия китайски народ“ и нашите ги гълтаха като топъл хляб. Само трябваше да те препоръча някой. Да си имаш малко късмет. И...да имаш здрав гръб, да си носиш късмета.

 С двамата мъже се виждах от дъжд на вятър, но с Ивка, жената на Камен, понякога пиехме кафе по съседски. От нея знаех, че са добре, че работят, че всичко, което момчето изкарва, отива там, за погасяването на дълговете, че много му е мъчно за синчето, а то-с две зъбчета вече, опитва да ходи, „мама “ казва... Емигрантска песен, позната до болка.

 Изнизаха се дните, дойде  и  август. Ивка, Камен и всички от нашата квартира си заминахме в отпуск на  България, но Християн остана в Мадрид. Разрешителното му за работа се бавеше той и не смееше да излезе извън границите на ЕС. Тук можеше да живее и да работи, а у нас щяха...

–Късметлия си!-пошегувах се аз, като му връчихме ключовете да наглежда двете къщи. Кой като теб, кеф ти на  Айфеловата кула, кеф ти на корида в Мадрид!.. Отживяхте си вие в тази чужбина, ей!

 –Отживяхме си, сестричко...И аз, и ти, и всички...Ти виж там, дай парите на жената и ми донеси снимчици на детето, че душицата ми изгоря за него, пък другото...ще пийна една- две и ще ми олекне...

 –На Коледа –никакъв Мадрид за мен, да знаете!-заяви твърдо той, като се видяхме след месец на българска ракия(баща ми е стар казанджия, Искре!) и на снимки (на тати мъжленцето, колко е порасло!)

 Той ли криво ти се моли, Господи, ти ли криво го разбра, както пишеше в старата приказка. Или Мадрид му се обиди? Не знам, но Коледните виелици „пипнаха“ бедния Християн насред път, във френските Алпи . Сам беше тръгнал, че Камен го беше свила дископатията и не можеше да мръдне от леглото.

 Събрахме се на трапезата на  Ивка. Приготвила се беше жената- български ястия, баница, домашно вино, дори битова покривка и гювечета беше намерила от някъде. Седях, усмихвах се, хапвах, но сякаш дъвчех гума...И умът  ми и той като гумено топче скачаше... Синчето- в София, дъщеричката- в Охайо, аз –в Мадрид, майка в ...

 Коледа, сладка Коледа!

 Взех телефона, набрах Християн, включих на високо говоряща връзка  и сложих апарата в средата  на масата, до тавата с баницата с късмети. Така можехме да го  чуваме всички, а и той да чува нас  .

–Защо избяга, бе именико?-извиках , събрала цялата си възможна бодрост.- Няма ли да почерпиш!

 Тогава баницата заплака с гласа на Христян , мила Мария.

 Не знам секунди ли седяхме, часове ли. Масата плачеше шумно, по мъжки, аз хлипах от едната ѝ страна, Ивка-от другата, а диванът зад нея псуваше и пъшкаше от болка с Каменовия глас...

 –Как е детенцето?-попитах след малко, като криех мократа салфетка в шепата си, сякаш той можеше да ме види.-А жената, родителите...

 –Синчето ми днес казало за първи път ,,тати“...на тъста, мътните го взели! Той ме натресе тук, мамка му! Неговите бакии оправям, че беше отворил едно гърло, мръсникът му с мръсник, и за награда детенцето ми, моето синче, на него да...На кого да каже, детето, нали дядо му го гледа, не баща му...И ако пукна някъде тая нощ, няма и да ме запомни!

 Станах, пожелах „Весела Коледа“ и си тръгнах. Ивка, от която друг път едва се измъквах, дори не опита да ме задържи.  Прибрах се в стаичката си и излях стихчето на гърба на картичката, която майка ми беше изпратила от България:

 Коледа

Днес е Коледа. Радвай се, брат!

Виж как греят сияйни витрини!

Как се смее кастилският град,

сякаш пийнал е мелнишко вино!

Алилуя! Ликува сега

целий свят, че роди се спасител!

Ти защо си увесил глава?

И защо са ти влажни очите?

Знам,че сам си тук...Тежко е ,брат,

но синът ти навярно разбрал е,

че да имаш баща- емигрант

 означава: да чакаш до края.

Да, разбирам. Боли те, че пак

вчера казал на дядо си „татко“!

Той е малък, гальовен хлапак,

 ти му липсваш, туй знаеш го, братко!

Утре всичко ще бъде наред,

 само здраве и обич да има!

Сбогом, братко! И много късмет

и през идната Нова Година!

 Много години минаха от тази Коледа, мила Мария...

Християн получи разрешително за работа, прибра съпругата си... Кризата ги принуди да напуснат Мадрид и сега живеят в едно градче до Барселона. Там им се роди дъщеричка , която вече е на  годинка.

–Сега си щастлив татко, нали?-попитах го, когато говорихме за  последен път по телефона.-Заедно сте, дъщеричката ще проговори при теб, можеш да им се радваш колкото искаш.

 – Мога, Искричко сестричко, мога...само дано да се разбера с тях. Че, като ѝ кажа „седни“, не се помръдва, а като ѝ каже батко ѝ ,,siéntate“ и тя му се усмихва и сяда. Така ще е, ние с майка им-на работа, те-на испанско училище...Много ще има да плащат за нашите грешки, ...ама здраве да е!

 Да, здраве да е, мила Мария! На вас, в България и на нас, грешащите по белия свят.

 Авторът винаги има право, нали, мила моя редакторко? Той със сигурност знае какво прави и защо...Де да бяхме и ние като него!

 Весела Коледа, мила! И пиши какъв късмет ти се пада от баницата. Моят отново е път...