Аз съм…

Няма нужда да се представям, защото по-добре от мен знаеш коя съм. През твоите очи винаги съм изглеждала много по-съвършена, отколкото съм. Забележи, този път не злоупотребявам с думата „винаги”, защото наистина винаги сме били една до друга. Ако „винаги” е времето, през което сме били живи.

Няма нужда наяве да ти казвам какво мисля. Ти го разбираш без думи. Дори докато аз се тревожа за тебе, ти не спираш да се тревожиш за това, че аз се тревожа. Така се наложи да напиша това писмо, което няма да получиш, за да не разбереш колко много се тревожа за тебе. Поредната ми глупост, защото сигурно вече си разбрала.

Няма нужда да лъжем хората, че сме сестри, както правехме като деца. Сега те сами го виждат. Вместо това се налага да се лъжем една друга колко много всичко ни е наред. Трябва да говоря глупости и да се хиля като идиот, за да не разбереш, че всеки момент ще се разплача.

Няма нужда да си измисляме игри. Животът ги измисля зверски заплетени. Добре, че имаме два мозъка, за да му разгадаваме клопките.

Мина времето, когато плачехме от яд, че майките ни забраняват нещо. Сега си крием сълзите, докато се борим за живота им, докато ги погребваме и докато самите ние не знаем дали умираме или сме живи.

Нямаме сили да говорим за себе си, нито да мислим. Говорим само за дъщерите си. Не знам дали мислим изобщо. Мозъците ни са изтръпнали.  В сравнение с това, което бяхме, сега сме развалини. Всяка от нас го вижда, защото сме израснали като един общ организъм.

Налага се да пиша всички тези „мелодрами” (макар че не са в стила ми), защото не знам какво да ти кажа, докато майка ти умира. Този път май няма да помогне, ако ти дам новите си дънки или гланца за устни. Какво да ти дам? Имаш нужда от сърце, за да оцелееш след всичко. Ако можех да ти дам едно парче от сърцето си…Знам, че няма да искаш да го използваш. Но запомни, че ти го предлагам, защото следващия път, когато ми потрябва бъбрек, е твой ред!!!