Намерих пашкула в една изоставена тоалетна, край плажа, в студентската част на града. Непривично за мен, но когато го видях просто трябваше да го прибера. Хванах такси, доколкото имах пари, след това тичах до къщи за сак. На връщане правех леки кросове, а третият курс беше почти невъзможен. Пашкулът тежеше поне дванайсет килограма. Бях изключително внимателен в задния двор към моя дом. Съседите ми са шумни и любопитни, понякога агресивни хора. Прозорците на схлупените им къщи светеха без изключение- всичките двайсет и два прозореца, които обхващах с очи. Празни веранди. Само крясъците и чукането на чаши, тракането на вилици и лъжици.

            Домът ми не беше особено голям. Обходих го с поглед Имах един гардероб, едно легло, маса, няколко стола. Малък претъпкан килер. Мивка с шкаф. Ракла. Никое място не беше подходящо. После видях тоалетната. Та нали в тоалетна го бях открил? Щях да го окача, както си беше преди, да прилича на широка, покрита с изолация тръба. Щях да се къпя и после да не отварям вратата. Цяла нощ майсторих поставката- парцалено- дървеното съоръжение, на което пашкулът щеше спокойно да расте. След няколко месеца, казах си, ще сложа още подпори, за да издържи. Когато погледнах през прозореца, из задния двор не се виждаше и светлинка. Нямаше хора, небето беше ясно, въздухът хладен- разля се приятно по мокрото ми лице. Запалих цигара, седнал на перваза и се чудех как ли ще завърши всичко това. Никога досега не бях действал така. Аз съм пресметлив човек. Логичен. Не съм прибирал даже куче у дома, нито като дете, нито като възрастен човек. Винаги съм бил сам, странял съм от всички. Не съм скачал с парашут, не прескачам сгради. Не излизам с три жени наведнъж, не се напивам до припадък, мисля че съм се сбивал само веднъж.

            Когато въздухът много притихнеше можех да чуя как онова нещо в банята тихо пулсира. Не като сърдечен ритъм. Не идваше от едно конкретно, изолирано място, а от цялата обвивка. Под тънките, приличащи на паяжини нишки, се извършваха процеси, които никой не бе наблюдавал преди. Не и в такива размери, в такъв мащаб. То се разгръщаше, нещо вътре в него се късаше. Звуците не бяха създадени, за да се слушат от един изтормозен, среднощен ум. Аз все по- малко спях. Все по- изтормозен ставах. Имаше ли плодове в края на целия този убийствен труд? След месец ми стана ясно, че ще трябва да разбивам стени. Трябваше да съединя тоалетната с малкия килер. Преместих всички парцали, кошове и препарати под стъпалата в задния двор, и един следобед свърших работата с големия чук. В горния ъгъл на тавана на килера закрепих халка. Купих метални въжета. Прокарах ги през халката и свободния им край прикрепих към пашкула, а после ги издърпах, за да го наклоня. Така, освен ако нещото не откажеше да расте настрани, си купувах поне още два месеца време.

            Нещо ми подсказа, че му трябва повече светлина. Купих лампи и ги окачих. По няколко пъти на ден го поливах с кофи вода. Жилището ми ставаше все повече негово, отколкото мое. Не помнех откога не бях спал добре. Ходех на работа. Лягах в пет, ставах в седем и цял ден работех. Свалих килограми. Огледалото не ми беше приятел. Телефонът не звънеше. И аз не звънях. Преди пашкула два пъти седмично пиех с двама мои съседи- мъж и жена. По една проста, щастлива случайност винаги у тях. Може би пък аз го бях организирал така- да се случва по моите правила. Мъжът дойде една нощ да ме провери. Аз тъкмо бях заключил входната си врата и се спусках по стълбите си с черен чувал на гърба. Пита ме защо не минавам вече и спомена едно абсурдно количество месеци откакто не сме се виждали. Казах му нещо за някаква болест в рода ми. Наследствена болест. Нямах представа откъде ми хрумна това. Той се съгласи, че не изглеждам добре. Пожела ми успех и ми предложи да се видим, ако се почувствам по- добре, което му обещах. После притичах до реката с черния си чувал и изсипах от него близо десет килограма, добре натъпкани, копринени влакна. Когато се върнах у дома трябваше да го напълня пак. Но изчаках. Един чувал може да е пълен и с боклук, но втори става подозрителен. Придобих умението да се съобразявам, да се движа скрит. Странно, но така се почувствах в свои води. Този евтин етаж от къща не ми харесваше както преди. Твърде много очи гледаха иззад мърлявите прозорци. Прекалено много движение, много малко уединение. Малки размери. Изгнили дървени къщи, скърцащи подове, разместващи се керемиди. Едно старо дюшеме и тънка бетонена плоча деляха мен и моят пашкул от долния етаж. Макар и да бе необитаем срутването нямаше да ми се размине. Невъзможно беше да се прецени колко тежеше пашкула. Растеше с минути. Ако можех да се откъсна за известно време, да ме няма поне ден или два, при връщането си сигурно бих полудял. Онова заемаше повече от половината етаж. Всичко бях превърнал в една единствена стая. Скоро нямаше да има къде да легна. Трябваше да се преместя.

            Времето в което го обмислях беше тежко. Бледи, изтощени дни, нощи на мрачни предчувствия. Часове на паника и пълна безнадеждност. Отидох при съседа, стария ми другар по чашка, поисках му пари. За да се лекувам. Казах, че заминавам в санаториум. Със заема наех склад. Просторен, но много далеч, в индустриалната част на града. Беше неподдържан, на практика изоставен. Отдадох етажа си под наем. С предплатата и депозита купих стара, почти издъхваща тойота. Пашкулът пренесох с фирма. Когато го откачих от подпорите му, той падна на пода и макар и разстоянието да не бе повече от седем- осем сантиметра, дъските се изпочупиха. Съществото изпод копринените нишки се размърда. Бясно задраска. От дробовете му се изтръгна звук, който не мога да сравня с абсолютно нищо. Заковах и пребоядисах дюшемето. Увих пашкула в платове, стари якета, чаршафи. В бившият ми дом се нанесе студент- кротко, хърбаво момче, в чиито живот обещах да не се бъркам, казах му, че стига наемът да пристига редовно в банковата ми сметка, няма нужда въобще и да се виждаме повече. Момчето ме изслуша с облекчение.

            И това беше. Ново начало, нов живот. Там в склада, с едно легло и един огромен пашкул. Веднъж на всеки няколко дни изнасях с количката натрупващите се влакна. Спрях да се интересувам от това колко много расте. Складът щеше да е последният му дом. Моят също. Работех повече часове, защото наемът на склада бе по- висок, отколкото получавах от етажа. Нощем, когато валеше, из целия склад капеше и редовно местех леглото си, спрямо новите дупки по покрива. Осветлението беше бяло, флуоресцентно, затова избягвах да го пускам. Цялото помещение синееше. Само лампите на пашкула седяха включени. Вечер, преди да заспя, двамата с него се гледахме. Аз му говорех. Задавах въпроси. Понякога нещото в него се размърдваше неопределено; не смятах, че се мъчи да комуникира с мен. Бях започнал някак да живея нормално. Може би приех нещата такива, каквито са. На няколко пъти след работа дори излязох с колегите да пийна по нещо, но виждах, че не им бе приятно да са покрай мен. Бях станал много слаб и неугледен. Нямаше теми на които да говоря. Не можех да се включвам в разговорите, не ми хрумваха шеги. Не ме интересуваше кой какво прави. Виждах в техните очи как възприемат студенината лъхаща от мен. През моите собствени очи гледаше нещо чуждо. Понякога се разхождах сам из града. Минавах през стария си квартал. Около седмица ме измъчваше една ужасна мисъл и се наложи да ида до плажа, за да се успокоя. Хрумна ми, че в същата онази тоалетна ще има нов пашкул. Щеше да е там и да ме чака и аз нямаше да съумея да не го прибера. В кошмарите си се виждах оплетен в копринени влакна, крещящ за помощ която не пристига, погребан под туловищата на новоизлюпени гигантски твари с челюсти, които са винаги гладни, ръсещи киселина. В тоалетната обаче нямаше нищо. Нито тогава, нито следващите няколко пъти, в които се почувствах принуден да проверя.

            Една късна вечер, когато се прибрах в склада си видях, че всичката коприна се е свлякла на пода. Какавидата изглеждаше златна под флуоресцентната светлина. Беше красива. Може би най- красивото нещо, което съм виждал. Толкова лъскава и чиста, толкова внушителна в своите размери. Носеше такова голямо обещание! До този момент не бях осъзнавал в какво по- точно съм се забъркал. Какви биха били последствията от моите действия. Изринах с количката всичката изпопадала, вече непотребна коприна. Усилието ми отне цялата нощ. Обадих се в работата да си взема почивен ден. Казаха ми да взема цялата седмица. Шест дни прекарах почти изключително взирайки се в какавидата, в кривото изображение, което лицето ми хвърляше в гладките, златни стени. То ме опияняваше. Нещото не спираше да расте. Нямах уред, с който да го измеря, но заемаше близо половината склад. С изминаването на дните, на седмиците и месеците, съществото затворено вътре ставаше все по- неспокойно. Чувах го как мърда в малките часове на нощта. Как се вие и гърчи, как вътрешните слоеве на какавидата най- накрая се пукат. До този момент тя бе поне шестнайсет метра на дължина. Обиколката ѝ беше необятна.

            Трябва да призная, че накрая открих, че съм индивид с много по- голяма вътрешна устойчивост и сила, отколкото някога бих предположил. Усетих, че започвам да губя ума си едва тогава, когато какавидата започна да прозира. Сигурно съм бил луд много преди това. Дотогава, обаче, усещането, че всичко, което върша е в реда на нещата, че е последователно и логично- не бе спирало да ме съпътства. Това, според мен, си е немалко постижение. А на гледката, която последва, ничии ум не би издържал. Онова имаше по един чифт двойни, дълги крила от всяка страна. Задницата му бе осеяна с нещо, което много скоро щеше да се превърне в шипове. Краката му, общо шест на брой, бяха огромни, здрави и мускулести като на бик, покрити с лепкава черна четина. Всеки от тях завършваше с еднометров, лъскав нокът. Туловището на насекомото беше много космато, разплуто, черно с изключение на няколко тъмночервени и яркожълти петна. Главата му беше с неправилна форма. Сметнах, че тя е може би последната, незавършила метаморфозата си част. В този си вид не приличаше дори на животинска. Черепът ѝ беше с много ъгли, от по широки, към по- тесни, стените им изглеждаха като направени от черен мрамор. Очите бяха четири, затворени, по две от всяка страна. Под тях се мъчеше да израсте нещо като хобот. Под него- устата, затворена здраво, със силни и изпъкващи мускули на челюстта. Насекомото беше една голяма гротеска. Призля ми като го видях. Побиха ме ледени тръпки при мисълта, че ще мърда, докато спя. Щастлив съм, че не бях очаквал нещо красиво. Не бях си въобразявал, че отглеждам пеперуда. Не съм смятал, че това, което правя е за доброто на когото и да било. Дали ми бе хрумвало просто да го унищожа? Да го пронижа с нещо остро? Да го запаля, докато е още малко? Всъщност не. Не ми хрумна нито за миг. Скоро, то щеше да се излюпи и щеше да се види какво е означавало всичко това.

            Последните седмици бяха сладък кошмар. Вече не разполагах сам със себе си. Не си бях господар, тялото ми не беше мое, умът ми беше чужд, нестабилен, подвластен. Насекомото понякога отваряше очи. Безбрежна красота изтичаше от червените им, адски бездни. Понякога разтърсваше криле, подът, по който стъпвах потреперваше и сърцето ми се свиваше, коленете омекваха. Фантазирах как съм първата му храна. Че съм веществото, което ще заздрави тези кости, ще изпъне сухожилията и ще даде тласък на кръвния му поток. Аз, който бях никой, щях да преобърна света. Луната се зъбеше срещу мен. Съществото шепнеше през нощта. Пращаше ми сънища. Какавидата му се разтваряше и трийсетметровото чудовище погваше света. Останех ли цял животът нямаше да се промени. Може би щях да седя в стол- мълчалив, горд родител. Все така грозен, все така нежелан. Изпълнителят на най- важното дело, за когото никой никога нямаше да разбере. Какавидата отделяше смола. Опитах я на вкус. Пълнех количките с лепкаво желе и ги хвърлях директно пред входа. Гаден, пуст квартал, никой не минаваше от тук. Вече не ядях, не ми трябваше да спя. Моментът наближаваше. Аз съм храната, аз…

            Какавидата се пръсна на парчета и езеро от лепкава слуз се разля по пода на склада. Отломките от черупката се клатеха по земята. Насекомото се надигна на крака- малко неуверено отначало, после стабилно. Станах от леглото и се затичах към него. Спрях на няколко метра и надигнах глава. Чаках го да отвори очи. Исках да му извикам нещо, но не успях. То разкърши тяло и разпъна криле. Цели кофи от слуз се изляха върху мен.

            – Чаках те – казах. – Толкова дълго…

            Онова направи няколко стъпки. Земята се разтресе. Съществото най- накрая разбра, че съм тук. Спусна главата си към мен. Отвори очи. Можех цял да се побера под клепачите му. Аз. Аз съм храната… Приближи се на сантиметри до мен. Открехна челюстите си, видях кривите, лъскави зъби.

            – Да – шепнех. – Да, да…

            От очите ми течаха сълзи. Съществото ме побутна с хобот. Леко и нежно. Сетне вдигна високо глава. Задвижи се, а аз останах под него. След това се засили, разпъна крила и с един единствен тласък разби покрива на склада и отлетя в нощта. Вихърът от крилете му ме повали. Виждах силуета му през отломките- на фона на нощното небе- как се усуква и криви. Не след дълго чух първите писъци и аларми на коли. Трясъците и експлозиите. Изстрелите. Нямаха никакъв шанс. Заех се да разчиствам склада- щеше да е дълъг, уморителен труд. Рано сутринта заръси дъжд и се запитах дали насекомото ми се е покрило добре.

            Изкарах количката, прибрах кофите и парцалите, затворих вратите. За пръв път от седмици почувствах, че ми се спи. Замислих се.

            Ако то хвърлеше града в паника, значи бях изплашил целия град. Ако то убиеше хора, значи бях убиец. Но знаете ли? В мечтите си го виждам отровно. Виждам кожата му непробиваема и как куршумите рикошират от нея. Виждам по човек набит на всеки негов нокът като на шиш, а устата му е басейн от разяждаща киселина. Когато се отпусна до край и позволя на мислите да текат, виждам себе си си като човекът, който е погубил света.