Аз със звездите заблестях.
Всеки в живота си има безкрайно много надежди и очаквания. Мисли,търси,дерзае и премисля, как да постигне желаното. Трудно оказва се навярно, но пътечка се намира, дори когато самият ти си на път да се откажеш, да се примириш, че този път просто няма да стане... Че мечтата ти ще си остане нищо повече от един мираж.
Не знам как, но преди около осем години, аз изпитах нужда - огромна, преливаща, от мен по-силна. Не можех да я спра... Тя беше - да споделям на някого, който да ме разбира. Дълго се опитвах да намеря такъв човек. Търсих, споделях най-съкровените си неща със всеки, дори и с хора, които познавам едва от вчера...не можех... нямаше такъв човек... просто не се намери такъв... Явно аз самата нямах късмет.
И така, съвсем случайно, аз взех бял лист в ръка. Сложих го на масата и се загледах в него. Не знам защо потърсих и химикал... Чувствах се безпомощна и бях много тъжна. Задушаваха ме самотата, несподелени чувства, отчаяна бях, чувствах се ненужна. На когото и да споделях това, той казваше:
"-Това са глупости, та ти си едва на 15. Как така достигна до заключението, че си ненужна? Та ти едва навлизаш в живота... Опомни се, хей, момиче!"
Но това далеч не ме успокои. Чувства милион и мисли - тотално объркани ме задушаваха, не можех не само да дишам и мисля... а спирах сякаш и да чувствам. Това беше най-страшното. Човек без душата си как би съществувал?
И както стоях вторачена в празния лист, ръката ми сякаш започна "на тласъци" да излива насъбралото се в мен, не само в душата ми. Не, това не беше стих,
а думи в рима - сложни и несвързани... Не знам какво в действителност се случи, само изведнъж започнах да усещам, как ръката ми, докато пише,клепачите ми започнаха да се отпускат... Та те не познаваха съня, не и този през нощта. Затова ме водят вкъщи "Поспаливката", но никой не знае, че аз по цели нощи не спях.
Мина много време. След този случай винаги, когато ме стегнеше "насъбралото се в мен" за "гърлото", този път знаех как да постъпя, за да се пречистя и за да съмне и пред моите очи.
Обожавам от много малка стихчета. Всякакви стихове, на всички поети. Нямам претенции. Даже още от детската градина за Коледа или Нова година...щом празник там се зададеше и ни раздаваха едни бели листчета със стихове, които да научим наизуст. Аз знаех на всичките деца от групата стихчетата и песничките.
И оттам нещо в мен се отвори, сякаш се открехна една врата, зазидана със камъни и скали...достигнах до решението да пиша стихове. И започнах да редактирам нахвърляните думички, които пишех, като ме задушаваше отчаянието, и наистина, накрая пред мен се появяваха стихове... Мои стихове. Това беше сън за мен...
Оттогава всеки ден аз изпитвам потребност да пиша стих, може да е един или два-това няма значение - аз чрез тях поддържам душата си жива, за да може и мен да ме има...
П.С.Откакто разбрах за сайта,не бях на себе си.Двоумях се,чудих се и дълго мислих дали да се регистрирам...Но не след дълго почувствах,че тук съм във свои води!Че най-сетне съм си у дома!Благодарение на всички вас!!!Приятели,с които се запознах на живо,след прочита на този разказ,надявам се да разберете защо,ви гледах,сякаш не сте истински,а като мираж,който...
Затова ви обичам и наистина на 25.08.2007.г.сякаш на Земята,покрай мене слязоха звездички от небето!!!Благодаря ви,че ви има!!!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© ГАЛИНА ДАНКОВА Все права защищены
