- Бабо, аз защо нямам майка?!...

  Колкото и да се беше  подготвяла за този въпрос през изминалите години, той свари  баба Кина неподготвена. Старата жена се хвана за кръста, прехапа устни и едва удържа сълзите си. Кръстът ѝ беше слабото място, не сърцето. То, пустото, отдавна беше се вкаменило. Не бяха един и два удара в живота ѝ. Сякаш беше претръпнало. Пущината като че ли се беше покрило с дебел слой змейски люспи и дори огън не го гореше, не биеше, не прескачаше, не трепваше. Но май беше за добро. Инак сега, при тоя въпрос, щеше да я стегне и можеше да умре на място. Кръстът, кръстът я подведе. Подпря се баба Кина на стената и полека се свлече. Сякаш с нож я беше прерязало на две.

  - Имаш си, бе, детенце, имаш си майка, ама тя е на небето, при добрия Дядо Господ. Баба Кина изпитваше силни съмнения дали е добър наистина, за да остави едно невръстно дете без родители, самичко, само със старата си баба. Ще го гледа, ама докога ли? Колко още ще може да изкара, за да се грижи за малката Кръстана. Кой после…Офф, заседна ѝ всичко в гърлото. Животът вече ѝ присядаше, но не можеше и не биваше  да се отпуска, трябва да се стегне, да стане и да продължи. Не заради нея самата, а заради това малкото. То какво беше виновно, че животът така го беше подкарал по рождение.

       -  Мама на небето, тате го няма…а, другите деца…За какво му е на Дядо Господ моята мама?! Той няма         ли си  негова? Аз си искам моята!... Сега сълзите на малкото момиче го задавиха и то млъкна. Сърце не         му даваше да тревожи повече  баба си, гледайки побелялото ѝ лице. – Съжалявам, бабче, аз само                 така…питам си…Нали знаеш  колко те обичам, не ме оставяй и ти, бабче, имам си само теб!

  Старата жена едва успя да сподави вика си. Това вече не беше го очаквала. Макар че беше съвсем нормално едно дете, чийто живот беше протекъл така, да го каже. Та детето се страхуваше и то съвсем основателно да остане само.”Защо, бе, Божкеее?!...”

   Страхил беше едничкият син на баба Кина. Казаха ѝ да не го кръщава така, когато се роди, щял да се страхува от живота, ама свекърът, таковата… Нямаше как. Село е това, а и ония диви години… Страхил растеше палаво и буйно дете, което по цял ден се катереше, я на покрива на къщата, я на дърветата. Хич и не се страхуваше. ”Глупости и аз, слушам хората”, мислеше си младата тогава Кина и нарочно не му се караше. Сякаш искаше да избие собствените си глупости така, като не му правеше забележка на Страхил да прави щуротии. Хващаше се само за сърцето, гледайки колко на високо се е качил и се молеше на Бог да го пази. ”Нека се калява, мъж е! Какво още го чака…” , мислеше си Кина, без да си дава сметка, колко права щеше да се окаже в един момент. Какво още го чакаше Страхил…

   Стана един оперен младеж, с леко буен, а когато се налагаше и малко повечко буен нрав. Но Кина, все пак някак си не можеше да си избие от главата приказките на хората, които сякаш го орисаха тогава… щял да се страхува… от живота… ”Че то всеки има някакъв страх”, сама се опитваше да се успокои Кина. Но нощем се въртеше неспокойно в леглото и често пъти ставаше да погледне дали се е прибрал, когато беше навън. ”Дано не направи някоя беля само!”. Майка, какво да я правиш. Не можеш я накара да седи мирно. Едно сърце носи, за какво по-напред?!...”Ще го урочасам с черните си мисли, стига Кино!”, мяташе се неспокойно в старото, скърцащо легло и час по час отмяташе завивките. ”Що съм толкова загубена…”

   Страхил беше хлътнал здравата по Еньовата мома, Станка. Заради тия черни очи си изгуби ума. Още от изгрев слънце ходеше като замаян. Залиня, стана мълчалив, понякога и сприхав. Не се застояваше в къщи, ходеше по кръчмите, та майка му от рано се научи да се справя сама. Баща му се беше споминал рано и по-добре. Едва ли щеше да си трае и да не скръцне със зъби на сина си, но Кина, нали е майка, все си мълчеше. Да се не обиди едничкото си чедо. Не че Страхил беше лош човек, но сякаш и добър не беше. Нито едното, нито другото. Люшкаше се някъде по средата. Между нищото сякаш. От ония хора, дето не оставят никаква следа в живота. Само дертове могат да ти сторят.

   Нищо лошо в това, че си беше избрал мома, но си беше избрал грешната. Станка беше вече обещана на чорбаджията Здравко. Човек с положение и много пари. Такова предложение не се подминава с лека ръка и родителите ѝ се бяха съгласили веднага. Бог ги беше целунал по челото, разправяха хората и свиваха устни ядно. Искаше им се и техните дъщери да се омъжат за някой богаташ, че и те хаир да видят. Ама Станка си беше хубава мома, от ония, дето можеш да умреш за тях. За годеника ѝ да не говорим. Той пари има. Кой може да се мери с него. Каква ти любов, кой ги слуша младите. Бяха гладни години, сиромашки. Полето беше за превития, сиромашки гръб…

   Та, ето защо меракът на Страхил беше напразен. И той се беше поболял. Станка го обичаше, но приказките на майка ѝ полека-лека отровиха любовта ѝ. Пред погледа ѝ се мержелееха широките чардаци с цветните мушката. И всичко останало избледня. И честните думи на Страхил отстъпиха място на моминските ѝ блянове за богат и лек живот. Не като този на родителите ѝ, превити под знойното слънце с изранени от класовете ръце.

   Ей така се пропада. Когато любим човек се отрече от теб. И Страхил се подхлъзна. Не му се излизаше от кръчмите. Пропи се, започна да играе комар. Не помагаха нито думите на майка му, нито молбите ѝ, нито последващите ридания, увещания. Това е тя, нещастната любов. Думи те издигат, думи не те свалят на земята, думи те набиват под нея. Да не дишаш, да не живееш, да искаш да умреш, за да не страдаш. Това е оная любов, истинската, която се случва веднъж в живота…

   Една вечер в кръчмата, където Страхил ходеше да пие и да играе комар, се сбиха двама души, изпочупиха столове, чаши. След като всичко поутихна и юнаците бяха изхвърлени навън, се чуваше само гласът на кръчмарят, който навикваше едно слабо и невзрачно девойче, явно слугинче при него, да чисти по-бързо, за да продължи да вади пари от пропадналите душици там. Грубият му глас кънтеше, а девойчето се свиваше и се объркваше още повече. Нещо в нея напомни на Страхил за майка му и даде воля на надигналия се гняв у него. Развика се на кръчмаря и на свой ред скочи на бой срещу него. Приятелите му едвам го спряха. Страхил дръпна момичето за ръка и каза:

  - Повече няма да работиш тук!

  - Но аз няма къде да отида! – проплака уплашено то. – В къщи сме седем деца и трябва да работя.

   Страхил се почеса зад ухото, там където не го и сърбеше, но това му даваше малко време, за да проясни ума си от поетия алкохол. 

   - Ще дойдеш у нас да помагаш на майка! Каквото има за нас – такова и за теб.

   Какво светна в този момент в душата на Страхил, никой не можеше да каже със сигурност. Някакво рядко просветление на човечност и състрадание. Той не беше лош човек. Не. Но преминаваше през живота като безгласна буква и рядко човек можеше да узнае какво се върти в главата му. Има такива хора, но по-добре да не са ти в обкръжението.

   Бедната му майка обаче реши, че синът ѝ ѝ води снаха. Като скочи милата, като зацелува момичето и Страхил и не им даде възможност да възразят. Започна да изкарва от чеиза си разни одеяла, терлици, плачеше и се смееше. Щеше да си има и тя дружинка, нямаше повече да е сама. Сви се сърцето на Страхил и не можа да каже истината на майка си. Махна с ръка на Живка и ѝ каза да не се страхува. 

  След около две години чакаха дете. Привърза се Живка и към майка му и към къщата, и към Страхил, въпреки бездушното му отношение, не беше лош с нея, но не беше и добър. Не беше любов. Но Живка и не беше свикнала на нещо по-добро. Родена в много бедно семейство, с много деца, на момичето ѝ се налагаше още от малка да слугува в чужди къщи. Тука ѝ харесваше, обичаше и майка му, тая добра жена, която я подслони, без дори да я познава. Но Страхил не я обичаше и тя знаеше това. Надяваше се като се появи детето, но уви, не се получи. Страхил гледаше малката Кръстана с празни очи и излизаше навън. Свиваше се сърцето на Живка и от ден на ден чезнеше по малко. Отказваше да отиде на доктор и почина, когато малката Кръстана беше на две годинки и половина. Умира се и от липса на любов, грижи и внимание. Умира се от безхаберие. Най-страшната и често срещана болест. Тогава сърцето просто затваря очите си и няма сили да бие за никого. Отказва се да продължи съществуването си за когото и да било.

   А баба Кина се питаше дали има сърце вече. Беше ѝ много мъчно за Живето, но трябваше да стисне зъби за пореден път и да продължи да живее, заради малкото същество, което кой знае дали се чудеше защо жените от две, станаха една. И защо вече не вижда оня, намръщен, брадат мъж. Когато порасна малко по-голяма и започна да прави разлика между съседските деца, с които играеше и със себе си, баба ѝ ѝ обясни, че майка ѝ е на небето, а баща ѝ работи в големия град, за да има тя пари. Пари за какво?! И без това ходеше със закърпени дрехи и ядяха само сух хляб, натопен в някаква бистра чорба. Но карай да върви и без това на тази крехка възраст осъзнаваше, че нещо не е наред и че не е като другите деца. Имаше си обаче баба и я обичаше безкрайно. Но пък така ѝ се искаше да си има и майчица, която да я милва по главата, когато беше разстроена и баща, който да я пази от тъмното. Но… Баба Кина беше и баща, и майка и всичко. Тя нямаше да я остави, както бяха направили родителите ѝ. Беше ѝ обещала. А обещанията се спазваха. След време се понесе слух, че Страхил се обесил в града, не успял да се приспособи, затворил се съвсем и… посегнал на живота си. ”Ще се страхува, Кино, ще се страхува от живота, тъй да знаеш!...” Тия думи се бяха врязали в паметта ѝ и не я напуснаха през целия ѝ живот. Докато не ги сбъдна…

   Един ден, когато Кръстана се прибираше от училище, не успя да отвори входната врата на къщата. То къща и не беше. Една постройка с две малки стаички, но приютяваха цялата любов на баба Кина. Напъна Кръстана един път, два пъти, но не успя. Едно десетгодишно дете няма силата на голям човек. Тогава отиде отзад да надзърне през прозореца. Повдигна се на пръсти и изхлипа:

             - Бабчеее…

  Баба Кина се беше проснала на земята и с тялото си беше подпряла вратата, затова малката не можеше да я отвори. Беше починала от разрив на онова, което вече си мислеше, че няма. Сърцето я беше оставило. Беше я предало окончателно.

   Кръстана се върна обратно. Пое дълбоко въздух и с всичката сила, на която беше способна, успя леко да открехне вратата. Напипа през процепа изстиналата ръка на баба си и седна на земята.

   - А сега, бабенце, какво?! Аз на кого оставам в този свят?! Толкова е студено тук. Кой ще ми пали печката, кой ще ме посреща от училище…аз какво ще ям… Нали нямаше да ме оставяш сама, бабче? А? Нали ми обеща? Отиде и ти сега при мама, а, аз? Оня, добрия Дядо Господ си има толкова хора там, а, аз си нямам никого…Кой сега ще ми казва, че съм добро дете? И аз искам да дойда при вас, за да сме всички заедно пак. А тук сега си нямам никого вече, на кого му пука за мен…какво да правя сега, къде да отида?!...