- Бабо, аз защо нямам майка?!...
Колкото и да се беше подготвяла за този въпрос през изминалите години, той свари баба Кина неподготвена. Старата жена се хвана за кръста, прехапа устни и едва удържа сълзите си. Кръстът ѝ беше слабото място, не сърцето. То, пустото, отдавна беше се вкаменило. Не бяха един и два удара в живота ѝ. Сякаш беше претръпнало. Пущината като че ли се беше покрило с дебел слой змейски люспи и дори огън не го гореше, не биеше, не прескачаше, не трепваше. Но май беше за добро. Инак сега, при тоя въпрос, щеше да я стегне и можеше да умре на място. Кръстът, кръстът я подведе. Подпря се баба Кина на стената и полека се свлече. Сякаш с нож я беше прерязало на две.
- Имаш си, бе, детенце, имаш си майка, ама тя е на небето, при добрия Дядо Господ. Баба Кина изпитваше силни съмнения дали е добър наистина, за да остави едно невръстно дете без родители, самичко, само със старата си баба. Ще го гледа, ама докога ли? Колко още ще може да изкара, за да се грижи за малката Кръс ...