Хубавото на градският транспорт е, че не те ангажира да шофираш и можеш да предремеш, дори прав, озовавайки се след известно време на работното си място.  Ако се налага, може да се прекачиш един–два пъти, но пристигането е сигурно. Когато се напиеш повече от състоянието "до–насита", на другата сутрин още не изтрезнял напълно, някак неусетно стигаш до работата. Неусетно, защото към обяд започваш да се питаш: " Абе аз с кво дойдох сутринта?" Унеса на опиянението те води като ангел господен и ти извършваш почти всичко по-инерция.

 Алкохолната инерция беше подпряла в гърба един прехвърлил вече 28 години млад човек, който отиваше на работа, джапайки понагърбен сънено към спирката на автобуса. Беше висок, добре сложен с 5 дневна брада с която не се харесваше, но запиеше ли се, все не му оставаше време да я обръсне. Студеният вятър брулеше лицето му, правейки опит да го отрезви, защото работа го чакаше. Работеше в един малък цех за чипс...

 Рейса спираше на 20 метра от портала на цеха. Бай Митко, пазачът, разхождаше кучето на шефа всяка сутрин по-това време. Разхождаше го и след това си отиваше, за да дойде пак към четири след обяда и да стои отново цялата нощ. За нощните смени бяха двама пазачи и се сменяваха през два дни. През деня стоеше трети човек. Бай Митко беше олицетворение на думата "КУРВАР". Ако имаше някой, който да застане и да защити храбро това нарицателно, това беше Бай Митко. Беше развеждан четири пъти. Имаше деца от всеки брак–oт пъвият имаше 2 и сега живееше сам. Сам без жена и деца, но не сам, защото апартаментът му беше голям и той даваше стаи под наем на студенти. На студенти ли? Не, на студентки. Бай Митко беше стоял 20 години в Коми, където в годините на социализма, българи работеха в дърводобивната промишленост на руската република. Колко истории за руски "девачки" можеше да разкаже този български любовен опълченец, развявал  безброй пъти знамето на победата над покорени сексуално жени.
–  Бай Мите има ли бе?
–  Има Фичо, има, но все са чужди.
Фичо беше предремал в рейса и както почти всеки път, бай Митко го посрещаше с кучето на шефа. Фичо и бай Митко бяха много гъсти. Говореха си за мадами, за мадами и само за мадами. Бай Митко трудно можеше да говори за друго. Имаха си лаф двамата. Фичо го питаше: "Бай Мите има ли путенца бе?", а бай Митко отговаряше: " Има Фичо, има, но все са чужди!". Този поздрав беше измислил Фичо, който се казваше Филип, но почти никой не му викаше така. Поздравът беше малко цензуриран във времето, защото думата "путенца" плашеше и Фичо започна да я съкращава. Получаваше се само това : "Бай Мите има ли бе?" Бай Митко пък от своя страна знаеше за какво иде реч и се разбираха идеално.
–  Фичко бе, защо пак не си се обръснал? Как ще те харесват путетата? Аз,"никагда" няма да ме видиш небръснат. – бай Митко, тъй като бе живял доста години в Русия, много често си играеше с думите и почти на всякъде където можеше, вкарваше руски слова.
–  Нема време бай Мите. Оххх, как ме цепи главата... Направо ми иде да се хвърла под влака.
–  Как така ще се хвърляш под влака бе Фичо? – опули се пазача.
–  Абе бай Мите... – усмихна се Фичо, защото бай Митко приемаше всичко буквално. Разликата в годините им беше равна на 40 и на бай Митко му беше трудно да схваща без субтитри какво точно се говори. Трябваше да му се дообяснява. Точно за това, шефът на цеха му беше казал един път, че главата му е фризер–замръзнала била още в Коми и не можела да мисли.
–  Фичо, трябва да говоря нещо с тебе.
–  Кажи бай Мите? Оххх, рано е още, шефа е във Румъния, айде да ходиме да пия една бира, че направо сичко ми трепере.
–  Ще отидем. Да завържа кучето и отиваме. После направо от там си тръгвам. Хайде Бари да те вържа, че бедний Митя трябва да си тръгва вече. Стига е седял тука в този цех. Ти си лесен–шефа ти купува кренвирши и те храни, а мене няма кой да ме храни. Лоша "сабака" си ти, лоша... Мирен. Мирен Бари...
 Пенсионерите се обличат сиво, българските пенсионери се обличат сиво. Те са жертва на безпаричието на ограбената ни от хитреци държава. Хората, които на младини не са си и помисляли, че старините им ще бъдат прекарани в мизерия, сега трябваше да работят за да изкарат по някой лев допълнително, защото пенсията им стигаше само да си платят парното. Бай Митко също беше облечен сиво. Той беше пенсионер на 68 години със снежно бяла косица над ушите и по врата, голо червено теме, което лъсваше всеки пък, когато си свалеше каскета, а лицето му беше покрито с черни точки и някой козметик щеше да се озори до като почисти тия мастни образувания, получени може би още отдавна, в далечната руска тайга. Беше със сиви панталони, които се клатеха над жълти чорапи. Доста къси бяха панталоните. Може би така ги беше купил или му ги бяха подарили, защото е трудно да се вярва ,че е пораснал на тези години от както  се бе сдобил с тях. Панталоните имаха едни жълти петна около тестисите му, които ясно подсказваха, че понякога той е започвал да уринира преди да го извади... Тъмносин, плетен пуловер толкова издут на корема все едно е глътнал плажна, надуваема топка и върху него кафява жилетка с плетен колан и плитки джобове за украса в които едва се побираше един кибрит. Обувките бяха кубинки, от онези, които всеки работник получаваше безплатно в Коми.
 –  Бай Мите, кво ше пиеш ти?
 –  За мен едно патронче мастичка Фичо, че нещо ме боли коремът.
Общото мазе на един от входовете на блока, който се намираше близо до цеха–на следващата спирка на автобуса, беше превърнат в магазин за алкохол, цигари и кафе. Собственика на магазинчето се казваше Кольо и беше пръв приятел с бай Митко. Бяха горе–долу на едни години. На Кольо, всички му викаха бай Кольо. Магазинчето беше единствено в района и доста хора отивайки на работа си взимаха кафе и цигари от там. Жената на бай Кольо също участваше дейно в магазина, като нейната задача бе да зарежда с цветя от борсата и да ги аранжира в букети. Типично българско магазинче, завряно в тясно общо мазе с дървени скари по земята в което се разнасяше миризма на кафе, цигари и цветя...
–  С тая мастика..., пак ли че яздиш кобилата бе, Митьо? – изстреля като картечница Бай Кольо. Той говореше доста бързо и трябваше да си подготвен, защото иначе не всичко му се разбираше. Беше със сиви тежки мустаци и като говореше те подскачаха и се разтваряха, после пак падаха на долу като подплашена гугутка в полет.
–  Здрасти бе Кольо..., с тези две сърнета в къщи – студеНките де, трябва да сме винаги във форма. "Панимаеш"?
–  Абе не знам, ама ако искаш да видиш пари от наема, трее да пуснеш момчета. Тия курвета..., от тех пари нема да видиш...
–  Що бе бай Мите? Не ти ли дават пари за наема сърнетата? – попита Фичо, и се усмихна махмурлийски.
–  Питай го, питай го. – отново подплаши гугутката бай Кольо.
 В магазинчето се събраха хора и Фичо и бай Митко се изнесоха, за да не правят калабалък и да може спокойно да си говорят, не притеснявани от други обстоятелства. Застанаха на завет до един от входовете на блока, където имаше пейка. Стояха прави.
–  Бай Мите кво разпраа Кольо за студентките бе? Кво те бъзика?
–  Този Кольо, Фичо е голяма порта. Каквото му кажеш и веднага започва да го разказва на всеки. Първо го казва на жена си. Аз не я знам все едно жена му каква е. Аз"никагда"не разказвам на другите ако някой ми каже нещо, а той веднага гледа да изпее. – бай Митко отпи от мастиката, след като удариха шише в шише. Фичо пиеше бира.
–  Ма ти си си виновен. Не му казвай нищо и нема кво да говори.
–  Ми аз му казвам, защото му поисках пари на заем. Поисках му и той ме попита:         "Ама Митко", казва, "къде са ти парите бе? Работиш пазач, пенсия взимаш и наем ти плащат тези две студеНки, дето си ги пуснал у вас. Къде са ти парите? Какво правиш с тези пари?". Тогава аз му казах, че студеНките не са ми дали за наема, защото аз Фичо им ги опростих. – бай Митко пак отпи от мастиката.
–  Е защо си им опростил?
–  Ами Фичо, тези две сърнета аз като ги погледна само и те ме възбуждат, не както тази Маргото, тука в цеха дето работи на пакетажа. Тя все като мине по край мен: "Мите, Мите... Много си убав, много си арен. Ти си ми убавецо." Един ден ме заведе в тях да сме пиели кафе, тя живее в другият блок. Тука се засякохме при Кольо. Беше събота и вика "Няма Митко, ще се качиш у нас. Няма да ми отказваш". Тоя нейният си бил на село. Беше събота и аз си бях тръгнал. Е пак като сега–сутринта беше. Та качихме се горе и тя направи по кафе. Аз си седя в хола, запалих цигара, а тя излезе от стаята. По едно време Фичо, влезе чисто гола, както я е мама родила. Дойде и започна да ме гали по главата. Направо да "падладееш" Фичо. Гали ме и пак: " Ти колко си ми арен, ти си ми убавецо..."
– Хахахааа... Бай Мите, отивам да зема още една бира, е сега идвам.
Шефа на цеха беше в Румъния. Той рядко се занимаваше с него. Беше си назначил хора за тази работа. Управителката, беше много добро момиче и си гледаше съвестно работата–на нея можеше да се разчита. Когато шефа на фирмата го няма, хората са някак по–спокойни. Когато котката я няма, мишките празнуват и за това Фичо можеше да пийне още 1-2 бири и да позакъснее малко. Нямаше да му е за първи път, повечето си го знаеха.
–  И кво бай Мите? Оф, много студена тая бира бе. Сега ше ми се допикае. Дай на там, кво стана с Маргото?
–  Ми аз я бутнах и и казах, че не ме възбужда и, че няма да ми стане. Тя се нервира и ми вика:"Щом няма да ти стане, ставай и да се омиташ от тука, дъртак смотан. Къде си тръгнал с този мъртав хуй?"
–  Хахааа, ма тя за това ли толко те мрази бе? Като стане въпрос за тебе, винаги играе контра. Аз и викам:"Бай Мите е железен. Две студентки е пуснал дома и се хвали, че ги подкецва ", а тя:"Тоя ли дъртак бе? Той само може да ги Уигави, ма не и да ги кУеца, с тойо мъртъв уй. Дрътак ни йеден".  
 Маргото беше малко под 60 годишна"бангия". Говореше на пернишки диалект, изговарайки най-цветущото" Уеуе, Уеуе ", когато се тюхкаше за нещо. Беше ниска и кръгла като топка за билярд, но не толкова опъната в лицето.
–  Остави я тази дърта лисица, тя ме мрази, защото иска да говори от служебният телефон с Америка. Дъщеря и е там и няколко пъти ми се мазни да я пускам да и се обажда без пари. Аз много добре ги усещам такива"шлюхи". Ще и дам да се обади и после ще подвие опашка и мене ще ме карат да плащам сметката. От къде да и взема пари да и оправям сметките. Няма"денги"Фичо, нямааа.
 Времето напредваше и по всичко личеше, че днес Фичо няма да може да посети работното си място. Трябваше тепърва да се преоблича, да слага ботуши... Тази машина за белене на картофи щеше да му бучи цял ден на главата и той извади телефона и на бързо скалъпи извинение, за да оправдае отсъствието си пред управителката. Една колежка от квартала отивайки на работа ги видя, че пият под блока, но той я помоли да си трае и тя му обеща най–тържествено.
 Отвратително е да пиеш бира в заведение или където и да е и да няма тоалетна. Това е често срещано явление из прекрасните кътчета на нашата"миила, родна странааа".  Бирата беше завела Фичо да потърси място за облекчавене, докато бай Митко го чакаше и поздравяваше преминаващите. Познаваха го доста хора в махалата.
–  Бай Мите, аз днеска нема да хода да белим картофи, така, че дай да отидеме до кантона да куснеме по едно шкембе и ше пиеме и там по едно, щото ми завлезна.– Фичо беше изпуснал напрежението и се нагуши отново редом до косматите уши на дядо си Митко.
– Фичо бе, аз съм винаги ЗА, знаеш."Своих не оставим в беде" –  изпъчи бай Митко бременният в девети месец корем и удари крак от асфалта.
 След малко, двамата вече се намираха в кантон–кръчма с висок таван и мръсни прозорци. Прозорците, бяха завити със зелени пердета, които се влачеха по земята и доста умело бранеха тази воняща на мастика и опушено дупка от опитите на светлината да покаже огромните количества прах, който се вдигаха при всяка стъпка.
Квадратни маси, подпрени с капачки от кока-кола, бяха застлани с бели покривки на петна от мазнотии, грижовно поръсвани със сол да не остава леке. В средата на белите покривки, малки червени карета служеха за подложка на оливерници и подлучен с чесън оцет в бурканчета от горчица с малки лъжички за кафе вътре. Чесънът в оцета имаше млечно-лилав цвят и ако светлината не беше толкоз приглушена, можеше да се забелажат винарки, поклащащи се удавени в тази задължителна добавка за врялата шкембе чорба. Лютият червен пипер, също задължителен, беше в чаша от чай със същата лъжичка в него , като тази на оцета, но по–тежка, защото от влагата пиперът се беше залепил по нея. Тези лъжички, не служат за разбъркване след като си си сложил от подправката. Правилното е да се разбърква с твоята си лъжица, но повечето хора не се сещаха за тази малка подробност и се получаваше страхотия. Беше глупаво да търсиш култура на хранене по такива места.
–  Добър ден бе, чорбаджи – поздрави бай Митко шефа на кръчмето – ще сипеш ли по една шкембе чорба да куснем с моят приятел Фичо, който иска да почерпи бедний Митя ?
– Здравейтеее – изхърка зад бара един много дебел мъж, който като загледаш, първото нещо което си помисляш е:" Добре де, как си намира дрехи този човек?"
 Много дебел с безизразни зеленикави очи, мустаци, рунтав врат и гъз като възглавница. Приличаше на обърната с отвора на долу саксия, но много голяма – за палма. Държеше кантона от години и всички пияници в квартала имаха да му дават пари. Работеха заедно с жена си. Истината е, че жена му работеше, а той седеше зад бара и от време на време, много рядко, наливаше водки. Шуклев, такава беше фамилията му и за това всички викаха на кръчмето "ПРИ ШУКЛЕВ".
– Фичо, какво ще вземем бе, поръчай? – обърна се бай Митко към момчето с петдневната брада.
–  Миии, 2 шкембета, една мастика...,ти ше пиеш мастика, нали бай Мите?
–  Да Фичо, може ли да ти откаже човек?
–  ... и аз че пинем една водка, че тая бира ме кара само на пикня. Офф, я чакай да хода да мочам. – тръгна към кенефа и по пътя продължи да поръчва – и хляб, бай Митеее... и безалкохолно, за мене содааа.
 Големият Шуклев не сипваше чорбите, сипваше ги жена му. Тя стоеше отзад в кухничката и когато някой си поръчаше нещо за ядене, Шуклев и подвикваше, за да може тя да отреагира.
–  Дай две чорбиии – така силно изрева Шуклев, че Фичо подскочи в тоалетната и малко си опика лявата маратонка. – Две парчета хлеееб. – продължи да крещи той, а бай Митко усети как му писна едното ухо. Едно бездомно куче, което се мотаеше около кантона подскочи подплашено и затича да се скрие в съседните храсти.
След като наля питиетата и отвори безалкохолните, Шуклев подкани бай Митко и  неговият спътник, който вече се беше върнал от тоалетната, да седнат на масата:
– Седнете некъде, жена ми ше донесе чорбите.
Фичо плати сметката и след малко вече седяха на една маса в ъгала и подкарваха разговор.
–  Фичо бе, аз одеве, тaкова..., нали исках да говоря нещо с теб...
–  Кажи бай Мите?
–  Абе аз казвал ли съм ти, че в блока там дето живея–във входа де, аз съм касиер?  Аз събирам парите на входа. Не съм домоуправител. Домоуправител е Киро полицаят.
–  Хехехее, бай Мите ти си великан.
–  Понеже се прецака асансьорът, спирачката му нещо ли..., не знам точно, но тези дето го правят поискаха 300 лв. за да го оправят. Аз ги събрах парите. Всички дадоха, обаче има един проблем. Аз ги похарчих тези 300 лв. и сега не знам как ще се оправям. Ти баща–ти майка Фичо. Много те моля да помогнеш на бедний Митя да оправиме положението. Ти си добро момче."Помогите мне избавиться от боли в сердце, умаляю."
–  Бай Мите, ма за кво похарчи 300 лв. бе? Това са много пари. Кво направи с тях? Да не си ходил в некое казино?
–  Аз не играя хазарт Фика.
–  А какво?
–  Онзи ден ми беше на гости Пецата, от първият етаж. Аз него много го уважавам. Приятели сме. Жена му чат–пат ми носи нещо за ядене като е сготвила. Аз ходя често у тях и си пиеме. Онзи ден се засякохме в магазина и го извиках да се качи. Само двамата бяхме и се понапихме... После той си отиде и аз се обадих по телефонът в един клуб за компаньонки. Първо извиках една, после друга и после извиках трета Фичо. Но трите от различни клубове, за да не се познават.
–  Хахааа – избухна в истеричен смях събеседникът на бай Митко.– Ама защо три бе, бай Митеее? Хахахааа.
–  Ами защото Фичка, срам–не срам, не можа да ми стане. Ма аз не съм ги викал да идват заедно. Поотделно идваха, защото не искаше да ми стане. Аз съм на години вече и засича пистолетът. А и тази ракия дето пихме с Пецата...
 Разговорът им беше прекъснат от жената на Шуклев. Донесе им прибори и хляб и след като ги остави грижливо, се върна втори път да им донесе чорбите.
–  Ето сега хубаво ще се загреете с тези чорбици... Митко не съм те виждала отдавна. – се ухили лицемерно тя на бай Митко.
–  Да Васке, не съм минавал скоро.– сухо и отвърна той, като си придърпа паницата със шкембето, защото явно беше поизгладнял.
Подправиха чорбиците, казаха си наздраве, отпиха и започнаха да сърбат, но не спираха да си говорят.
– Бай Мите, тоя Шуклев как я шиба жена си като е толко дебел бе? Той ше я смачка, ако я натисне.
– Той не я шиба. Тя ми се оплака веднъж.
–  Хаха, ма ти и тука май си минал бе, хулиган? Хахаха, много се смея с тебе. Много.
–  Ами да Фичко, минъл съм и от тук."Всё о любви".
–  Нея па къде я намери???
–  Ами в цеха. Нали идва да взима картофи за ресторанта? Доста пъти е идвала. И ти си я виждал. Днеска–утре, днеска–утре и се заговорихме. Поканих я един път да дойде в цеха. Шефът пак го нямаше, а тя беше излъгала нещо дебелия и дойде. Събота и неделя в цеха е спокойно, никой не идва. Там вътре  е удобно. Диваните са идеални. Идвала е няколко пъти, но повече не я искам... Фичо тази нещо не е с всичкият си. "Хайде", казва "Мите, аз да те цункам по хуят, а ти да оближеш малката Василка". Фичо бе, тази жена нормална ли е?!? Как ще я ближа там където пикае ?!? Ненормална жена. От тогава не съм се занимавал с нея. Как няма да я ближа там където пикае! Хахаа – засмя се бедний Митя.
Заведението беше празно. Само двамата седяха на една маса в ъгъла. На стената имаше телевизор, на който звукът беше намален и се премятаха картини. Музиката идваше от уредба. Тук се слушаше предимно сръбска музика, такава от онази тежката, хитове. Сега пееше Шабан: "Два галеба бела".
На такава музика не можеш да не пиеш и за това чашките на компанията много бързо се опразниха. Взеха по още едно и по още едно...
– Бай Мите, аз щи дам 300 лв., ма ми кажи защо опрости на студентките наема? Това не ми каза.
Набръчканото лице на възрастният любовчия се изопна, сините му зачервени вече очи запримигваха и той след като отпи от мастиката заразказва:
–  Много красиви тези сърнета. Аз само като ги гледам и се възбуждам. Не ми става в последно време, но Пецата ми каза, че имал един приятел–колега, дето обещал да му даде някакви хапове, които можели да ти го направят твърд без проблеми. Аз му казах да ми донесе за да ги пробвам. Не били скъпи. – бай Митко беше се понапил, защото започна да провлача и да фъфле. Езика му се оплиташе и всеки, който го видеше можеше да познае, че е пиян. – Тези студеНките..., виж за тях Фичо, не са ми нужни хапове. Малкият Митьо застава мирно. Онзи ден казах на едната: " Соня, срам–не срам, ще ти кажа какво ми е на сърцето". Казах и, че ако е съгласна мога да не им взимам пари за наема този месец ако ми позволи да я погледам докато се  къпе.
– Еееее великан, великааан. – брадясалото младо момче се изправи до масата и започна да се покланя, като правеше пируети с ръцете – такива с които мюсюлманите се молят на Алах. Смееше се гръмогласно и се кланяше. Много приличаше на арабин в този момент.
– Тя се нави, ма каза: " Обаче без да ме пипаш, защото иначе, ще развалиме КАЛИМЕРАТА."
– Значи се е навила, а? Ебати курвето.
– Нави се и аз седнах на тоалетната чиния и стоях там, до като тя се изкъпа. После и викам:" Дай да те цункам", А тя "Ааа, без тия".
 Наближи обяд и хора започнаха да влизат в този оазис на вкусната храна. Когато собственикът на едно заведение, независимо мъж или жена е дебел, трябва да сте сигурни, че храната там е вкусна. Може да е мърляво и занемарено от страна на хигиената, но за вкусовите качества на храната може да сте сигурни–добра е. Шуклев беше много добър готвач, дебелите хора имат усет към приготвянето на храна–на вкусна храна. Има безброй слаби добри готвачи, но те готвят някак изкуствено, някак по рецепти, докато при дебелият готвач нещата се случват от самосебе си. Както не може да се отрече на цветнокожите, че са най-добрите рапъри и атлети, по същият начин нещата се отнасяха за дебелите хора и готвенето. Хората бяха научили за тази дупка и идваха да се хранят на обяд. Не беше скъпо, а и българинът като види лъскав ресторант с мрамор и бели покривки, някак се комплексира и бяга–"тука ше ми одерат кожата".
 В кантона се наблягаше на карантии и български–стари манджи. Доста добър беше свинският джолан, който кръчмарят беше научил жена си да приготвя перфектно –  него го мързеше да готви. Свински обезкостени предни джоланчета се запържват в мазнина да се запечатят соковете им и след това се нареждат в тенджера под налягане с  `1 глава лук, 1-2 моркова и печена суха чушка.  Морковите и лукът се оставят цели, за да може след като джоланът се свари да се извадят от месото. Задължителният дафинов лист, черен пипер на зърна, стрък праз, малко лют червен пипер–една идея. Към лютият червен пипер се добавя и двойно количество червен сладък пипер, малко масло и няколко лъжици от олиото в което е пържен джоланът. На края се завършва с вода, която да е 1/2 от нивото на месото. Сол, малко вегета, глава необелен стар чесън, зърна бахар, една лъжичка млян черен пипер, 50 грама водка и задължително една замразена манатарка, която дава страхотен аромат. Целият този букет, поставен в тенджерата под налягане се вари 1 час  от момента в който парата започне да свири. Свареното месо се изважда. Отстраняват се лук, моркови , дафинов лист... и се слага в пластмасови шишета от минерална вода, на които е отрязано гърлото. Реди се месо и се притиска хубаво с друго стъклено шише, след което се слага пак месо и пак се притиска до като не се напълни до горе. Оставя се да изстине. После се слага в хладилник, обикновено за 12 часа. Шишетата се разрязват с ножица, отварят се и джоланът вече желирал и изстинал може да се реже на шайби с остър нож. По този начин може да се сервира студен, може да се замрази и да се разгерее в микровълнова печка, като не бива да се разваля кръглата му форма. Гарнира се и се поднася с лек сос като основно ястие. В кухнята важи максимата : "90% заготовка ,10% труд", по време на издаване на поръчките.
–  Ех Фичо, Фичооо – замечтан бай Митко ,завъртя сините очи тип "окото на Назар", най-разпространеният турски амолет–"назар бонджук". – Къде е сега онова време в което аз бях в Коми? Аз бях млад и красив. Путетата се прескачаха около мене. Много често си виках някоя да ми дойде на гости, уж за малко и аз нарочно и взема дрехите докато е гола и и ги намокря. Тя после не може да си тръгне и остане цяла седмица. Студено е там, много е студено. Сготви ми и ми сипе да ям и ми вика :"Кушай бедний Митя, кушай...". Пере, шие..., като семейство сме. А красиви Фичо, красиви мамето им дееба курвенско. Аз как съм живял там..., като цар. Така ми викаха рускинките–Цар Митя. Те са много хубави хора. Рускините имат мъжа за бог, така ги учат майките им. Много уважават мъжете, много. А ония са едни пияници... Като се напие и замръзва там, както се е отърколил. Велика нация са. Чувал съм  една история за техният цар Иван Грозни. "Грозни" на руски означава "страшни". Той е бил първия руски цар. Създателят на Русия. Иван Грозни се разболял много лошо, чакали го да умре. Докато бил болен, той събрал болярите и ги накарал да се закълнат пред най-големия му син, че ше му служат вярно. Повечето се отказали, защото си мислели, че царят няма да оцелее. Обаче Фичо, той се излекувал и избил всички дето отказали да се закълнат. Този Иван Грозни де, е женен 7 пъти. С някои от жените е живял само по 2-3 дена. Много лошо се е държал с жените, ма то май така трябва. Някои от жените са били пращани в манастир, а едната Фичо, е била погребана жива, завързана с въжета и са и запушили устата да не вика, защото Иван Грозни е видял как тя е погледнала закачливо някакъв болярин. Наредил е да бъдат избити над 50 000 души от Новгород. Трепали са ги по най-жесток начин. Печене, рязали са им мъдурите, варили са ги живи и какви ли още не гадории...
– Ебати, е защо бе? – олюлявайки се, вече видимо пиян се беше заслушал внимателно Фичо.
– Защото не му харесало как се държат. Един път ударил снаха си много зверски, че много се била разголила. Така я ударил в корема, че тя пометнала. Била е бременна. Мъжа и, синът на Иван Грозни, се опитал нещо да я защити, ама царя го ударил със жезъла по главата и той умрял. Убил е синът си този ненормалник. Цар Иван Грозни е умрял докато играе шах. Много играят шах те. После учените са го изровили от гроба да го изследват, през 60-те години някъде. Имало е много живак по него. Те си мислят, че е бил отровен, ама той е бил болен от сифилис и явно са го лекували с тоя живак и май от него се е отровил. Живакът е отровен.
 Уредбата беше спряла да свири за да направи пауза точно когато спря и разказът си възрастният човек.  Започна нова песен: "Защо са ти косе побелеле друже? " на Мухарем. Бай Митко направи пауза след тази интересна история и заплака.
– Фичка бе, много е ми е криво тези дни. Много ми е тежко. Едно курве направо ме побърка. Незнам, Фичо, но бедний Митя май е влюбен на стари години. Много съм отчаян, защото това курве ме побърка бе Фичоооо. – плачеше като малко дете бай Митко. Плачеше и сълзите му извираха от очите като от сини езера. – Защо не съм като Иван Грозни? Защо не съм такъв да и еба аз маменцето курвенско. Жива да я заровя. Мек съм аз, мека Мара съм. Преди ми "буташе" редовно, но от известно време се прави на луда Фичо. Бяга ми–аз я търся. Крие се. Решил съм на рожденния си ден да хвана автобусът до Панчарево и да скоча във водата... Аз не мога да плувам. Нека да се удавя. По добре, от колкото да живея и само да се мъча заради нея...Ще се побъркам от мъка.

Любовта не знае години. Тя не се съобразява с пол, сексуална ориентация, религия или цвят на кожата. Човек може да се влюби по всяко време, но най–силната любов, тази заради която се плаче е обикновено невъзможната любов. Невъзможната любов е способна да склони някого към самоубийство или да накара друг да плаче напивайки се денонощно докато не се превърне в бледа, бездушна сянка. Невъзможната любов е като сън. Тя те кара да се чувстваш вълшебно, но след известно време, когато се събудиш от любовния унес започваш да се чувстваш по най-отвратителният начин. Изпиташ безсилие. Нещата които искаш да се случват по твоят начин, просто не се случват така–невъзможно е и ти усещаш, че губиш. Невъзможна е любовта, когато си влюбен в някой, когото не можеш да имаш изцяло..., когато нещо пречи това да се случва. Когато се влюбиш, а другият е семеен или е доста по-млад или по-възрастен от теб... Невъзможна е любовта, когато е попаднала в хоризонта на ненормалното и неприетото от обществото. Нормите на нормалност са установявани с годините в които човечеството е съществувало и са се доказали като правилни. Норми на поведение, норми на живот...
 – Бай Мите, напи се. Аре да стааме. – Фичо също беше пиян, доста пиян. Той беше"топла фурна". От няколко дена на сам не беше изтрезнявал и сега отново беше се закърмил от сутринта.
 – Ще ставаме Фичо. Вземи по едно за последно и ставаме. Искам да те помоля за още една услуга, ама ми обещай да ми я свършиш.
 – Добре, ама последно зимам пиене и ставаме, че се омазахме.
Бай Митко се залюля към тоалетната, а Фичо прескочи до бара, където дебелият Шуклев наля още една водка и една мастика–безалкохолни си имаха.
 – Фика – започна фъфлейки бай Митьо, видимо освежен, защото в тоалетната след като се беше изпикал, си беше плиснал на очите. – Има една Верчето в Младост, там където аз живея. Тя е колкото теб. Има детенце–момче на 8 години. Родила е от някакъв арабин при който е работела на Илиянци, ама той си е заминал и я е заебал. Тя живее с майка си в една гарсионера. Сутрин като ходя в кафето за цигари и тя е там, приятелка е с барманката. Един път попитах барманката, къде е нейната приятелка, защото я нямаше и така от дума на дума тя ми разказа за историята на тази Вера. Как била много зле с парите, как майка и още не била пенсионерка, как имала дете и нямала работа...Аз казах, че ако е навита може да идва да почиства апартаментът в нас и ще се разберем колко пари да и давам. Запознахме се още на другият ден. Пихме по едно кафе и се разбрахме като дойде да види апартаментът да говориме за парите. Дойде тя и седнахме в холът. Попита ме имал ли съм кафе, че още не била пила. Аз и казах, че има само "нескафе". Тя направи две чаши–едно за мен и едно за нея. Поиска ми цигара–нямала. Пиеме си кафето и аз и казах: " Слушай Верке, много ми харесваш и ще останеш много доволна, ако се навиеш да идваш тук при мен да ми чистиш. Ще ти давам всеки път по 10 лв. за по един час. Няма да почистваш целият апартамент, защото в две от стаите има студеНки и те си чистят сами". Тя се нави и започна да идва. Всеки път идваше и оставаше все за повече време. – Бай Митко избухна в сълзи. – Ако знаеш само колко щастлив се чувствах тогава Фичо. Сърцето ми пееше. Чувствах се като момченце... Много силно се влюбих в нея. Аз през животът си съм имал много жени, но тази Верчето е специална, тя ме кара да се чувствам по различен начин. Забравям на колко година съм Фичо. Мамето му дееба, забравям...
 Филип беше доста пиян но слушаше много внимателно разказът и анализираше на ум: "Да плачеш за жена на толкова години? Това нормално ли е? Неее, алкохолът го кара. Не може да се плаче за жени и то на тази възраст. На тази възраст всичко е изгубено."
 Любовта е чувство, душевно чувство. Душата на човек не остарява.Чувствата не остаряват. Възрастният човек знае това, за разлика от младите. Животът е най-доброто училище. Научаваш нещо най-добре тогава, когато  го изживееш и изпиташ на гърбът си.
Бай Митко обърса сълзите си с ръкава на жилетката и продължи:
– От първо Фичо, тази Верчето идваше по два пъти в седмицата. Чистеше с прахосмукачката,бършеше прах, миеше чинии... Прозорците ми веднъж... Аз седна на дивана и я глееедам и очите не мога да си мръдна от нея. После като си тръгне и дам 10 кинта в коридора. На 3-тият път като си затръгва и викам: "Много съм доволен бе Верке, дай да те цункам" и и подавам 15 лв. Тя изобщо не се дръпна и аз започнах да си я целувам по бузките. Днеска по бузките, утре по устата и я вкарах в кревата. Давах и по 50 кинта и и купувах цигари. Ходехме заедно на пазар. Купувах и за нея сапун, олио, ядене..., каквото се сетиш. Един ден, както си лежиме на спалнята и тя започна да плаче. Не се разбирала с майка си–само се карали. Искала да се изнесе от вкъщи. Нямала бъдеще и била объркана. Много ме обичала и искала да остане да живее с мене. Щяла да се нанесе у нас с малкият, но аз трябвало да и обещая някаква сигурност. Не смеела тя така, без да е сигурна, защото вече се била опарила веднъж с арабина от който родила дете и той я заебал. Започна да ме прегръща и да ме целува и ми вика: " Митак, защо не вземеш да ми препишеш този апартамент на мене и ще те обичам вечно?" . Аз и обясних, че съм преписал вече апартамента на двамата ми сина от първият брак, защото се знам какъв съм влюбчив и може да остана някой ден на улицата. От този момент Фичо, тази Вера се промени. Стана друг човек. Започна да се държи по–студено. На другият ден си беше записала час при един ходжа. Отидохме заедно. Изчакахме–имаше доста хора. Влезнахме заедно и той и каза, че щяла да започне работа много скоро и там щяла да срещне мъж–вдовец, по–голям от нея с 2 години, с черна коса и тъмни очи със 6 годишна дъщеричка. Щели да заживеят заедно и да са много щастливи. Аз много плаках след това Фичо, напих се и плаках както сега. Много сълзи изплаках за тази Вера... Тя спря да идва Фичо. Спря да ми "бута". Не мога вече да я целувам и да я гушкам. Започнала е работа в един магазин на щанд за месо. Тя не идва вече у нас Фичооо – ридаеше като малко дете, което беше паднало и се беше ударило на асфалта "бедний" Митя. – Обадих се на адвоката. Попитах го как може да развалиме това с апартаментът, дето съм го преписал на двамата ми сина, а той ми каза, че не можело, защото съм им го бил преписал с продажба и съм можел само да живея в него до като съм жив и след това си ставал техен. Не можело да се развали сделката... Обаждам и се по телефонът, тя ми затваря и ми се крие. Ходих до тях, майка и ми каза, че съм бил дърт мръсник и да не съм и се появявал пред очите... Фичко, това курве ме съсипа. Искам да ми помогнеш. Направи ми една услуга.
  –  Кажи бай Митко какво да направа и го права за тебе. Знаеш колко те уважавам. Ето, чакай да ти дам тристате лева дето говорихме, само спри да плачеш, молим ти се пич.
 Фичо наброй 300 лв, и ги подаде на бай Митко. Старият ги взе, мушна ги в джоба на сивият панталон и продължи да фъвле:
  –  Ще ти ги върна в най-скоро време Фичка. Благодаря ти от сърце. Ти баща–ти майка Фичо. Много те уважавам.
  –  Нема проблеми бай Мите, кажи за курвата.
 Нарицателното "курва", се основава на страха от женската сексуалност и нейната тайнственост. Като лепват такъв етикет на едно момиче, хората се опитват да убедят сами себе си, че с тях всичко е наред. Те са добрите, а тя лошата. Те са в безопасност, а тя не е. Те имат правилните желания, а тя–лоши. В крайна сметка функцията на “курвата” е да сложи границата между добрия–романтичен и лошия–порочен секс, да предупреди мъжете и жените, че ако не контролират сексуалните си желания, върху главите им ще се изсипят страшни нещастия. Курвата е място на картата със знак “Опасност!”, където много мъже са се изгубили или претърпели корабокрушение и където момичетата не трябва да припарват, ако не искат да попаднат в изолация.  Когато се заговори за "курвата", почти всичко с малки изключения се базира единствено и само на слухове, а не на факти. Защото в секса фактите са трудно доказуеми по обективен начин.
–  Ще отидеш Фичо в този магазин, където работи Вера. Утре е събота и тя е на работа. Ще застанеш там, ще се поогледаш. Те са две на щанда и има един, който реже пържоли отзад. Тази нейната колежка е възрастна, не може да се объркаш... Ще заговориш Верчето и ще и кажеш, че е много красива и, че през последните 2 месеца не си срещал толкова красив човек. Тя обича комплиментите Фичо, всяка жена ги обича. И ще се заговорите и ще и кажеш, че си вдовец и имаш дъщеричка на 6 годинки. Кажи и, че си на 30 години и тя веднага ще се сети за това, дето и е казал ходжата. После се уговорете да си направите среща. Изведи я някъде тя ще се навие, сигурен съм. Тя е лесна. Искам Фичо да я заведеш у вас и да я съблечеш гола и да я снимаш. Искам да и направиш 100 снимка както я е мама родила Фичо. Ще ми дадеш тези снимки после и аз ще отида да и ги покажа. Ще и кажа, че ако не ми "бута", ще пусна снимките и в пощенските кутии, та всички да я видят каква курва е. Маменцето и да еба курвенско. Ще я снимаш Фичо, обещай ми. Искам да се закълнеш. – Бай Митко плачеше отново.
  –  Ше я снимам бе бай Мите, успокой се. Ше я снимам... Къде е тоя магазин?
  –  В Младост-1 до 43 блок. На Сахаров. Магазин "Европа"
 Денят си беше събрал багажа и си отиваше–стъмваше се рано. Събрали си бяха багажа и двамата приятели с 40 годишната възрастова разлика, за да се отправят към вкъщи. И двамата обичащи жените и двамата обичащи алкохола. Тук с пълна сила важеше поговорката " Краставите магарета се надушват", въпреки, че винаги съм се чудел на какво ли мирише краставото магаре. Бай Митко и Фичо изпушиха по една цигара и се качиха на автобусите си за към вкъщи. Първо се качи бай Митко, защото неговият рейс дойде пръв, а след това Филип се качи на друг рейс, който отиваше в неговата посока, и той да се прибера в къщи от "работа".
  Като израз на физическата зависимост към алкохола се приема синдромът на алкохолната абстиненция. При прекратяване приема на алкохол при зависимите се появява непреодолим стремеж към нова консумация. Абстиненцията е израз на физическа зависимост, защото се получава клетъчно привикване – алкохолът е влязъл в обмяната на клетките. Абстиненцията бива лека и тежка в зависимост от това колко е напреднала алкохолната болест. Леката абстиненция е така нареченият махмурлук, проявяващ се с неразположение след  злоупотреба с алкохол предишната вечер, главоболие, виене на свят, треперене, изпотяване, сърцебиене, горчив вкус в устата, гадене...  Разликата в състоянията хроничен алкохолизъм и махмурлук е, че след прием на алкохол, абстинентните прояви при хроничният алкохолизъм се успокояват, а при махмурлукът обикновено се влошават. Или с други думи, ако се оправяш от махмурлука като пинеш няколко бири или една водка значи си хроничен алкохолик.
 Сутрин след запой Фичо не можеше да дойде на себе си без да изпие няколко бири или  100–200 грама водка. Според научните писания, неговото състояние отдавна вече не беше махмурлук. При него се говореше за хроничен алкохолизъм. На 28 години да си хроничен алкохолик не беше повод за гордост, но какво да се прави? Не беше само той така. Доста мъже на тези години страдаха от това заболяване без да го осъзнават.
 След като беше изпил 3 бири още по гащи в къщи, Фичо се облече и се запъти към магазина в които работеше Верка–момичето, заради което бай Мите беше изплакал една река сълзи.
 Магазинът беше зареден със стоки, беше събота и между рафтовете се разхождаха доста хора. Най интересното в тези магазини са старците, които леко понагърбени с дебели лупи на очилата, стоят до рафта с вестници и списания, четейки на "аванта" доста задълбочено. Внимават да не смачкат вестника и доста внимателно го разлистват. След като го прочетат, го оставят на мястото му в същият онзи му търговски вид и взимат нов с треперещи ръце, жадни за информация. Какъв хубав начин да спестиш някой лев и да прекараш добре час – два на топло.
 Витрината с месата беше заредена богато. Имаше всичко. Свинско, телешко, пилешко, кайма...Много хора се бяха наредили пред витрините и избираха лакомо с очи. Едни избираха, други само гледаха и когато си бръкнеха в джобовете, бързо – бързо се ориентираха към щанда където бяха наредени пликове с леща и боб. Една тенджера леща също можеше да нахрани семейството. И без това месото е вредно и тъпчат животните с антибиотици. Даа, умните хора са все вегетарианци...Нека се тровят с тези вратни пържоли глупаците...
 Фичо се доближи до витрината и... видя нещо, което го накара да се отдалечи с бърза крачка. Вяра. Това беше Вяра. Неговата съученичка от гимназията. Момичето с което той направи секс за първи път... Беше я завел в тях. Цял ден се бяха целували, но тя не му даваше да и го вкара и чак след обяд към 17 часа му даде да я "опраши". Той се беше съблякъл и беше готов да я "поцепи", но на вратата се позвъня и майка му ги беше прекъснала. Чак на другият ден Фичо беше успял да загуби девствеността си с тази малка палавница, която той истински обичаше тогава, обичаше и до днес...
Когато завършиха училище, тази Вяра беше изчезнала и Фичо сега не знаеше къде е и какво и се е случило. Беше разпитвал съученици, които беше виждал, но никой не знаеше нищо за нея. Сега вече той знаеше. Знаеше всичко. Стана му криво. Устата му пресъхна и той взе една бутилка водка, кутия портокалов сок – плати ги на касата и се качи в едно такси. Два дни Фичо пиеше от сутрин до вечер. Пиеше и през нощта. Той пиеше сам. Слушаше тъжни песни и плачеше. На няколко пъти мислеше да отиде да се покаже на Вяра, но историите, които му беше разказал бай Митко го задушаваха и той се разплакваше. Изпитваше злоба, любов и безсилие...
 Понеделник сутрин, най-гадният ден от седмицата за работещият човек.  Алкохолната инерция беше подпряла в гърба един прехвърлил вече 28 години млад човек, който отиваше на работа, джапайки понагърбен сънено към спирката на автобуса. Беше висок, добре сложен с 7 дневна брада с която не се харесваше, но запиеше ли се, все не му оставаше време да я обръсне. Студеният вятър брулеше лицето му, правейки опит да го отрезви, защото работа го чакаше. Работеше в един малък цех за чипс...
 Рейсът спря и Фичо слезна бавно на спирката до цеха. Вървеше бавно с ръце в джобовете. Изненада се, когато видя бай Ангел да разхожда кучето на шефа тази сутрин." Нали трееше днеска да е бай Митко"- си помисли.
 – Добро утро бай Геле. Слуша ли те тоя бесник?
 – Абе не е добро това утро Фичо...
 – Що бе? Кво има?
 –  Митко е починал... Колегата. Мирен стой Бари.
 – Как...? Бай Митко ли бе?... Как е починал??? – тръпки полазиха по гърба на Фичо. Няма по отвратително нещо от това–да ти съобщят, че някой е починал.
 – Намерили са го тия неговите квартирантки в спалнята чисто гол с надървен кур. Некакви хапчета е пил да му става уя. Не му е издържало сърцето...Той с тия курви... Виж до къде се докара. Язък, добър човек беше. Бог да го прости...