Есента вече постилаше новите си пътеки из планината Вогези. Тя боядисваше нивите, полетата и градините с жълто-оранжево-керемидени си багри. Дърветата полека-лека прошарваха и те своите зеленикави тоги. А топлият есенен ветрец разнасяше миризмата на току-що изпечена франзела.
В окосените ливади над малкото лотарингско селце радостно полайваше кученце. Красива жена на средна възраст, спря в края на пътя изливащ се направо в ливадите. Тя затули очи с нежните си ръце и се огледа.
В дъното на широката ливада пет-шест годишен малчуган размахваше над главата си изсъхнала пръчка. Около него весело подскачаше, джавкаше и се въртеше като пумпал със смешна опашчица, малко като малчугана шарено кутре.
- Yani-i-i, viens cherie, viens dejuner!1
Кутрето и хлапето хукнаха по посока на мекия женски глас. Скоро кученцето поизостана, но с изплезено езиче продължаваше да тича подир малкия си стопанин.
- Maman, comment est mort mon pere?2 - Малкият Янислав хвана леката ръка на майка си и двамата заслизаха ...