Есента вече постилаше новите си пътеки из планината Вогези. Тя боядисваше нивите, полетата и градините с жълто-оранжево-керемидени си багри. Дърветата полека-лека прошарваха и те своите зеленикави тоги. А топлият есенен ветрец разнасяше миризмата на току-що изпечена франзела.
В окосените ливади над малкото лотарингско селце радостно полайваше кученце. Красива жена на средна възраст, спря в края на пътя изливащ се направо в ливадите. Тя затули очи с нежните си ръце и се огледа.
В дъното на широката ливада пет-шест годишен малчуган размахваше над главата си изсъхнала пръчка. Около него весело подскачаше, джавкаше и се въртеше като пумпал със смешна опашчица, малко като малчугана шарено кутре.
- Yani-i-i, viens cherie, viens dejuner!1
Кутрето и хлапето хукнаха по посока на мекия женски глас. Скоро кученцето поизостана, но с изплезено езиче продължаваше да тича подир малкия си стопанин.
- Maman, comment est mort mon pere?2 - Малкият Янислав хвана леката ръка на майка си и двамата заслизаха по пътя към селото, весело подскачайки и размахвайки ръце. Подир тях кученцето продължаваше да тича и да плези езиче.
В един приветлив неделен октомврийски следобед, преди няколко години, Хана се връщаше от пазар. Пред къщата ѝ гордо се перчеше лекотоварен автомобил Ситроен Берлинго. Приседнало на предния капак, младо момче в сив работен гащеризон играеше на телефона си. Обръсната глава, искрящи зеленикави очи и един дълъг русоляв перчем, небрежно преметнат над лявото му ухо. Сърцето на Хана за миг приплъзна и замря. Отдавна си го бе мечтала това, това да има такъв син...
Зад колата някой пръхтеше и чукаше. Мъж, горе-доле на нейната възраст около педесетте, изправяше падналата леса от оградата ѝ. Той старателно беше приковал и подменил напречните летви по нея.
Така Хана се запозна с двамата алпинисти източно-европейци. Телекомуникационният оператор SFR3 ги беше командировал за няколко седмици в областта. Ден по-рано от SFR бяха превели немалка сума по сметката ѝ. От нея се очакваше да им осигури храна и подслон за две седмици докато обновяват телекомуникационните системи в Lamarche4 и Merrey5.
И тя ги приюти в огромния сайвант, долепен до малката ѝ каменна къщица . Някога използван от бившите стопани за отглеждане на коне и говеда, Хана го беше превърнала в усмихнат и приветлив мезонет на два етажа с всякакви съвременни удобства.
Вечеряха заедно тримата – задушено телешко с картофи, сирене и леко домашно червено вино. Вино, каквото Хана приготвяше всяка година с много обич и старание. Разбираха се предимно с езика на добротата - франгле, обилно натъпкано с немски, руски и испански думи.
Сутрин момчетата рано излизаха и се връщаха привечер изтощени и гладни. Хана ги очакваше на маса отрупана с храна, вода и вино. Тя готвеше, тя пазаруваше. И отново с езика на добротата стана ясно, че Янислав учел икономика, но бил прекъснал, Байван инженерство някакво и някога, а Хана... Тя работела дълги години като медицинска сестра в един приют за възрастни.
Подредиха се хубави за Хана дни, плътни със смисъл, та тя за миг забрави самотата си.
Беше съботата или неделята преди да си заминат, Янислав си легна рано и на масата останаха сами двамата с Байван. Говореха, смееха се, пиеха вино и неусетно се хванаха за ръце, както го правят децата. И тогава Хана го целуна...
Същата нощ Байван не спа в сайванта. На заранта, когато Хана се събуди душата ѝ беше оголена рана. Прозорците ѝ плачеха защото Берлингото си беше заминало
- Maman, comment est mort mon pere ? - Яниславчо я дърпна за ръката още веднъж, а кученцето изквича между краката ѝ. Без да ще го беше настъпила.
- Tombé de haut, de très haut!6 - Хана го излъга както го беше правила много пъти до сега.
Когато нахрани Янислав и кучето, тя ги проводи да си играят отново на ливадата. Кутрето още нямаше име. Преди месец, докато се прибираше от пазар, Хана го бе намерила замръзнало, скимтящо и уплашено на пътя.
Жената седна на масата, доля си червено вино и измъкна от рафта една книга с чужди букви. По средата на книгата, някой беше отбелязал страниците със снимка. Усмихнати, я гледаха същите тия източно-европейци, снимани пред катедралата в Страсбург. На гърба на снимката къдравееше надпис. Хана реши да запази кученцето и да го нарече Байван.
Доволна тя затвори книгата като пъхна на същото място снимката и се усмихна. Отпи глътка вино и пак се усмихна. Помисли си : "Какво ли прави Байван?"
На гърба на снимката бе написано с молив на български: - "Бай Иван и Яни – август 2016г. - Страсбург"
Хана вече миеше съдовете продължаваше да се усмихва загадъчно и да се пита "Какво ли прави Байван ?"
А докато миеше чашите, паниците и лъжиците, в България някъде на юг, в едно Петричко село същият този Байван или бай Иван Лудия, както го знаеха всички, пареше с вряла вода една 100 литрова каца и се канеше да дялка туршия.
© Свободей Огражденец Todos los derechos reservados