И тоя Красьо…
Ама нали ви казах – описвам реални хора. Та не мога да сменям имената – те си вървят лепнати за героя. Често като красив плакат върху боклукчийска кофа.
Само дето малцина му викат Красьо. Познат е от малък като Масура. Не, не родови прякор, а лична заслуга. Кръсти го другарката в детската градина, когато видя как се върти из двора масивното хлапе. Като масур с прежда форматирано – дебела среда, в постоянно движение.
От което не отслабваше, а обратното – натаманяваше мазнинка по поясчето. Щото де види дете с филия – ама суха да е дори – втурваше се. Или насила – ако онова е по-малко, или с лендзене, успяваше барем да отхапе от нея.
Така се уреждаше и в училище. Което завърши с малко над тройка – имаше четири по физкултура, да не разваля картинката.
Отваряше вратите на учителите, носеше им галошите да се сушат до печката, после – в градското школо, вземаше връхните дрехи и умело ги полагаше на закачалката, като предвидливо и услужливо ги изтръскваше.
Сетне баща му го уреди за шофьор в градския комитет. Където вроденото раболепие намери място за развихряне. Някои твърдяха, че го срещали едновременно в поне две точки около сградата – таман го видят как носи кутия с цигари за втория секретар и го зърват как прережда опашката в стола, викайки, че има поръчка за първия…
На 9 май редовно изнасяше касетофона на прозореца на апартамента /получен с предимство, по лично нареждане на… Абе, помните как беше!/ и надуваше съветски военни песни. Обясняваше, че баща му е участвал във войната. Макар, според комшиите им, човекът тогава да е бил ученик него време.
Естествено, след 10 ноември стана трети седесар. Трети, защото не беше глупак да се втурва урбулешката първи или втори в хаоса, а правилно изчака и избра най-верното решение. Ни при тия, ни при ония – направо привърженик на съюза и ръководството му.
Така се включи в прословутата гладна стачка. Помагаше да опъват палатка в центъра на града, пък като видя, че е безопасно – остана там.
Хубава компания бяха – все познати от петъчните вечери в кръчмата, наричана официално кафене. И караха по познатия режим – гладна стачка с калорийна подкрепа. Най-вече 40 градусова. Отвън не се виждаше какво става в палатката, пък и едно гъл-гъл-гъл не вдигаше шум.
Само дето разни наглеци разваляха идилията. Отиде, например, Масура една вечер „да се измие“ у дома си. И, тъкмо излизаше от входа – хоп, дъртият комуняга от горния етаж го срещна на входа. Посочи добре изпраната найлонова торбичка със стъчащи щафети салам и две бели половинки недемократична водка, пък ехидно рече: „За борба срещу световния глад, а?“. Че и после навсякъде го разправяше. Ама комуняга – не разбира от човешката душа…
Затова пък назначеният неизвестно от кого нов кмет възнагради глада и жаждата на протестиращите. Кой какво, Красьо пък изпрати да учи нещо си. Героично… Не, геронтологично май беше… Масура го забрави бързо, защото важна беше тапията, а не за какво е. Пък и нали му се падна аванта – общината плащаше образованието, даже му отпусна стипендия като подарък за 40-ия рожден ден.
Един ден се сблъска на площадката пред апартамента с даскала от долния етаж. Оня, дето не щеше една ракия да изпие с него, щото било скучно.
„ Работиш ли? – подметна Масура – Аз пък пиша дисертация, ако знаеш какво е…“
Оня даже леко се опули: „Дисертация? Че ти почна преди Нова година, кога дисертация?“…
„Бе, какво разбираш – ухили се Красьо – Дадоха ни да пишем дисертации по два предмета таман. И съм много зает…“
Даскалът се засмя: „Курсова работа, Красьо, курсова работа. Всяка година сме правели поне по три – четири… А дисертация се прави за научна степен. Най-напред трябва да завършиш, дипломна да ти напише някой, после ще си поръчаш дисертация…“
Остави другото, ами се оказа прав. Масура сам се сети после – бе, наистина курсова работа било, онова момче, дето му я поръча, беше го написало върху първата страница…
Важното е, че завърши. И веднага го сложиха в социалните грижи. Купи си модно палто, бомбе, лъскави патъци. И зае посоченото му бюро.
Където прекара ред години. Именно прекара, защото шефовете му даваха да чете и се образова, но не смееха да му поверят почти нищо. Освен срещи с просители и важни гости. Пусти Красьо – умееше да приказва. Като ВЕЦ-а, дето другарката по физика ги води преди години. Вода, вода, вода и електрически изпразвания. Нищо, ама умело приспива и създава илюзия по-добре от факира Мити и Астор…
Логично го сложиха шеф на службата. Заместникът му въртеше дребните, ненужни дейности – работата, Масура отчиташе и се хвалеше.
Та докато стана нужда да сложат необходим човек на важен културен пост – председател на читалището. Кметът нареди и избраха Красьо. Той майсторски и професионално се подготви – пардесю, широкопола шапка, брадичка на художник… Бе, направо казано – от пръв поглед се вижда човека на изкуството…
Сега? Ами нормално – всяка заран минава по главната улица, важно – милостиво кима на познатите, влиза в читалището… Натам не зная – никой не го е виждал да работи. Освен на отчетни събрания, където благозвучно и сладкодумно украсява миражите от думи…
Модерен човек е – върти се като масур в предачната машина…
© Георги Коновски Все права защищены