Стефан внимателно слезе по стълбите на малкия минерален басейн. На фона на изкуственото осветление, басейнът изглеждаше призрачно със синкавия си цвят и бялата пара по повърхността му. От малките зарешетени прозорци се процеждаше сива есенна светлина, предвещаваща падането на нощта. Стефан се отпусна до шия във водата, усещайки как топлината приятно прониква в тялото му. Изглежда беше подранил, защото все още нямаше никой от групата за подводна гимнастика. Стефан пристигна в санаториума същия ден малко преди обяд, а сега слезе за първата си процедура. Отложиха я за следобед, тъй като при първоначалния преглед, изненадващо се оказа с високо кръвно, а в такива случаи водните процедури били противопоказни. За пръв път посещаваше подобно заведение и не беше свикнал с правилата, часовете за процедури и всичко останало. Реши да поплува, докато дойдат останалите от групата и рехабилитаторката, която трябваше да води упражненията. Направи няколко маха, когато чу силен шум зад гърба си. Опита се да се обърне, но помещението някак странно се завъртя пред очите му, загуби равновесие и се нагълта с вода от иначе плиткия басейн. Най-сетне излезе над водата, обърнат към входа. Не повярва на очите си - там, приклекнал на ръба на басейна, стоеше баджанакът му Янаки и нещо говореше. Беше облечен с непривични за него черни впити панталони и кожено яке, а на ръката му демонстративно висеше масивен златен браслет.

- Какво правиш тук? Да не се е случило нещо? - бяха първите думи на Стефан, който не чуваше или не осъзнаваше какво му говори Янаки.

- Как какво - пазя те, както винаги - отвърна той. - Но ти не ме слушаш. Влязох да ти кажа, че нашите хора се обадиха да ни предупредят, че Кальо Вендетата* е разбрал, че сме тук и може скоро да очакваме атака - така че трябва да действаме незабавно.

Стефан се опитваше да събере две и две, докато излизаше от басейна. От 25 години работеше като счетоводител, а дойде тук по линия на НОИ след сума ти обикаляне по доктори и вадене на документи. Баджанакът му беше учител по български в едно начално училище и изобщо не би трябвало да е тук. Освен това, нямаше никаква, ама никаква идея за кого и за какво говори той.

В съблекалнята имаше един куп хора по хавлии, които мълчаливо гледаха към него някак странно и сърдито. Явно чакаха него, за да ги пуснат да влязат в басейна. Там беше и рехабилитаторката, но и тя мълчеше и гледаше някак уплашено. Иззад нея си проби път една изключително красива млада жена с голям, бял хавлиен халат в ръце, приближи се до него, млясна го по устните и каза "Честита баня!". След това чевръсто, но внимателно го заметна с хавлията.

Докато Стефан се опитваше да анализира и осъзнае случващото се, тя извади от джоба си дебел златен синджир и с опитни движения го окачи на врата му. Беше абсурдно, защото той мразеше подобни аксесоари, демонстриращи благополучие. Сякаш видяла объркването му, тя оправдателно каза:

- Нали минералната вода разваляла златото... - и се дръпна почтително назад.

Стефан побърза да излезе от помещението, за да не усеща укорителните погледи на хората там. Янаки и красавицата бързо го последваха. Зад вратата стоеше мъж с телосложение на бик - също в кожени дрехи, обеца и дебели сребристи синджири, накичени навсякъде по него. Той дъвчеше нещо, което явно не беше дъвка, понеже в устата му се беше образувала черна слюнка. И дрехите, и телосложението, и изражението му подсказваха, че принадлежи към една по-особена категория хора - така наречените мутри. Стефан винаги се беше опитвал да стои надалеч от подобни екземпляри, които можеха да му докарат само неприятности. А мутрата се обърна към него и каза:

- Шефе, жена Ви е офейкала от нашите апапи и не я знаем къде е. Но, мама му стара, хващам се на бас, че е в комбина с Кальо Вендетата - и сякаш за да подчертае думите си, шумно се изплю на мокета в коридора.

- Тотко, не плюй на обществени места и внимавай с изразите! - резкият заповеден тон на Янаки изненада Стефан, който го познаваше като кротък и внимателен човек. Тотко хвърли недоволен поглед, но се отдръпна и продължи да дъвче, мляскайки шумно.

Сега вече Стефан съвсем се обърка. Та нали жена му приготви багажа, изпрати го до вратата на скромното им жилище, целуна го на изпроводяк и му пожела успешно лечение на болежките. За пръв път отиваше на почивка без нея, а тези тук я изкарваха конспираторка. На всичкото отгоре познавала и странната и зловеща личност, за която всички около него говореха. Мутрестият тип Тотко пък явно работеше за самия него.

Стефан дръпна Янаки настрани от красивата жена, която чинно вървеше малко зад тях, и му каза:

- Слушай, от тази минерална вода нещо ми става - всичко ми е като в мъгла. Обясни ми, моля те, бавно и разбрано последните събития - откога сме тук, кой е тоя "Вендетата" и защо ме преследва.

Баджанакът му го изгледа подозрително, но все пак посочи към фоайето, като само с кимване отпрати красавицата в друга посока. Тотко вървеше на разстояние след тях и остана пред прозрачната врата, когато те влязоха. Малкото помещение беше празно, а рецепционистката веднага излезе, щом ги видя - явно присъствието им плашеше всички в проклетия санаториум. Седнаха пред полуотворения панорамен прозорец, през който нахално се промъкваше есенният хладен здрач. Янаки започна, макар че продължаваше да гледа странно...

Той - Стефан - контролирал трафика и пазара на дрога в Южна България. В схемата имало въвлечени висши политици, съдии, прокурори, полицаи... Но в последно време издънките зачестили - все по-често „мулетата“ били залавяни от спецгрупи, на които не могли да въздействат, тъй като не знаели кой точно ги ръководи. От това търпели значителни загуби, а на хората зад кадър търпението започвало вече да се изчерпва. В подземния свят вече се говорело, че Стефан е загубил способностите си на ръководител, отдал се е на сладък живот и вече е време да бъде заменен.

- А какъв е тоя Кальо? И защо "Вендетата"? - попита Стефан, вече започвайки да разбира за какво става дума.

- А, ами той си е стар мафиот, но досега се занимаваше само с организирано сводничество и международна търговия с жени. Някой - вероятно отгоре - му е намекнал, че ако те елиминира, ще се намъкне и на твоето място. А го наричат с тоя прякор, защото никога не забравял обида и преследвал до дупка виновниците, дори да минат години. Разправят, че още 18-годишен участвал в сбиване заради някакво момиче. Хванали го, двама го държали, а един го биел методично, при което избил всичките му зъби. Кальо се покрил за известно време, но след година намерили бияча мъртъв, силно обезобразен от удари с тъп предмет, с избити зъби и отрязан език. Другите, дето го държали, изведнъж започнали да работят за Кальо и станали най-верните му кучета - вероятно от страх и тях да не ги сполети същото. А Вендетата си направил нови, изкуствени зъби, така че сега прилича на холивудска звезда. - Янаки явно се забавляваше да разказва историята. Дори изглеждаше, че този престъпник Кальо буди у него някаква симпатия и страхопочитание.

- А коя е красавицата? - попита Стефан, за малко пренасяйки мислите си към красивата жена, която го беше наметнала. Беше виждал такива хубавици само на кино.

- Коя? - неразбиращо го погледна Янаки - А, Юлия ли? Наистина ли си изкукуригал? Та тя ти е държанка от години. Преди е работила за Кальо - още една причина да го е яд на тебе - изглеждаше видимо развеселен.

Стефан още не беше успял да осмисли напълно чутото, когато чу странно изплющяване и тъп удар в стената до него.

- Залегни! - извика Янаки и скочи бързо от мястото си, вадейки пистолет изпод черното яке. Докато Стефан се хвърли по очи на килима, той прескочи през прозореца и се изгуби във все по-сгъстяващата се тъмнина на парка. Стефан се ослуша, но не чуваше друго, освен пулса в ушите си. Понадигна се и погледна към входната врата - от Тотко нямаше и следа. Изведнъж умът му заработи на бързи обороти - задаваше си въпроси и сам си отговаряше. Защо шеф на охраната беше мъжът на сестрата на жена му, като дори и тя е вече на противниковата страна? Дали не е жертва на коварен пазарлък и не са го домъкнали в тоя санаториум, просто за да го поднесат на тепсия на призрачния му враг? Как така не го улучиха, като беше такава лесна мишена пред прозореца?

"Като мишок в капан" - си каза и пропълзя към вратата на фоайето. Открехна я - осветеният дълъг коридор насреща изглеждаше безкраен и напълно празен със затворените врати на лекарските кабинети. Изправи се и избърса потта от челото си с ръкава на хавлията. Потеше се странно, а червения мокет пред него му навяваше злокобни мисли. Външната врата, също остъклена, беше досами него. Озърна се и видя ключа за осветлението наблизо. Отдръпна се от прозрачната врата и го щракна. Всичко потъна в мрак. Натисна бравата, но, както и очакваше, беше заключена. Цареше пълна тишина. Къде ли бяха отишли всички почиващи, персонала? Явно наистина нещата бяха организирани - нямаше паника, шумове, изстрели. Той беше сам, заключен тук вътре, а вероятно санаториумът беше обкръжен и дори да успееше да излезе навън, щеше да бъде лесна мишена. Реши да продължи по тъмния вече коридор. В дъното му беше стълбището - нагоре водеше към спалните помещения, а надолу - към залите за процедури и басейна. Би могъл да се върне във фоайето и да опита през прозореца, но мисълта не му се видя особено разумна. Развърза хавлиения халат и го остави да се свлече. Беше хладно, но ако се наложеше да тича, само щеше да му пречи. Тръгна напред, натискайки бравите на вратите, покрай които минаваше - можеше все пак да опита да избяга през някой прозорец – навън вече беше доста тъмно. Но всички врати бяха заключени, а не искаше да привлича внимание с разбиване на някоя от тях - трябваше да се отдалечи, така че преследвачите му да не знаят къде се намира точно. Изведнъж чу трясък от счупено стъкло зад себе си. Беше заключената входна врата, а в следващата секунда светлините на коридора блеснаха с пълна сила. Примижа за миг, а когато отвори очи, видя насреща си едър мъжага с голям чук в ръка. Върху тъпото му лице грееше широка холивудска усмивка.

- Най-после ми падна - каза Кальо Вендетата, защото това очевидно беше той. - Сега ще видиш какво мога да направя с един чук - захили се противно и бавно тръгна към него. Явно не бързаше за никъде.

Стефан усети силното биене на сърцето си в гърлото. Отстъпи заднишком, спъна се, но запази равновесие, обърна се и хукна по коридора колкото сили има. Стигна до тъмното стълбище и от само себе си пое надолу. Опипом намери ключа за осветлението и едва сега разбра къде е - при кабините с вани за процедури и басейна. Миризма на минерална вода, кал и луга изпълваше коридора, а луминисцентната светлина и белотата наоколо навяваха асоциации с морга.

Чу бавните стъпки на Кальо по стълбите. Тръгна напред, дишайки тежко, като буташе вратите на кабините. Умът му трескаво работеше, но не намираше изход - всички прозорци тук бяха с решетки. Или трябваше да се пребори с огромния си преследвач, който явно имаше опит в такива дела, или беше мъртъв. Чу хихикането му зад себе си и се затича към вратата в края на коридора. Усети, че горилата зад него също се затича, а сянката на чука зловещо пробяга по стената. Вратата се приближаваше насреща му и изглеждаше все по-голяма. Стефан се стегна, издаде рамо напред и с инерцията, която беше набрал, се удари в нея с всичка сила. Изкрещя едновременно с трясъка, вратата поддаде и изхвърча от пантите. Прегази я и направи още няколко крачки в тъмното. Последната беше в нищото и той политна с главата напред в невидимия басейн. Чу победоносния крясък на Кальо, който скочи след него, размахал чука...

..........................

Ушите на Стефан още пищяха, когато усети пронизващ блясък в очите си. "Жив съм" - беше първата му мисъл, чувайки тих говор до себе си. Бавно разтвори клепачи - на фона на луминисцентната светлина видя две облечени в бяло женски фигури, надвесени над него.

- Вече идва в съзнание - долови думите, пред които пищенето в ушите най-после отстъпи.

- Къде съм? - с мъка промълви Стефан, фокусирайки по-близката фигура.

- Как къде - в нашия санаториум! Аз съм дежурната лекарка. А това е сестрата - при приемането тя Ви установи високо кръвно налягане и Ви предупредих днес да не правите водни процедури. А Вие - бух в басейна. Пак леко се разминахте. Хайде, ставайте и отивайте в стаята си. Починете си час-два преди вечеря и утре сутринта елате първо тук.

Стефан се надигна невярващо, навличайки белия си хавлиен халат:

- От колко време съм така? - и кимна с глава към кушетката.

- В безсъзнание ли? О, няма и пет минути. Нищо Ви няма - естествена реакция на организма. Добре, че другите почиващи са Ви открили, преди да се удавите! - лекарката вече се усмихваше, докато го изпращаше до вратата.

Стефан излезе в коридора, пълен с пациенти, чакащи за прием в санаториума. Те любопитно го проследиха с поглед - явно изглеждаше гротескно в белия си халат и по джапанки. Запъти се към стаята си, но се сети, че ключът е на рецепцията и се отправи натам. Момичето се усмихна ведро и му го подаде:

- Нали стая 115? Настанихме Ви съквартирант. Горе-долу на Вашата възраст. Тъкмо няма да Ви е скучно.

Стефан кимна и продължи по коридора. Пъхна ключа в ключалката, но вратата беше отключена. Влезе и внимателно я затвори след себе си. До прозореца на стол седеше едър мъж и гледаше навън в тъмния парк. Обърна се, чувайки шума. Лицето му изглеждаше смътно познато на Стефан, който подаде ръка и каза:

- Добре дошъл! Приятно ми е - Стефан.

Мъжът се изправи, устните му се разтвориха и разкриха ослепителна холивудска усмивка. Той също протегна ръка и каза:

- И на мен ми е приятно – Кальо...

* вендета - кръвно отмъщение, разплата