Произходи

Сиви облаци докарали дъжд над безплодната равнина. Мълнии разкъсвали небесата, а вятърът виел и пищял в самота. Мъгли обгръщали света, гъсти и студени. Докъдето поглед стигало, се виждала само пустошта, безкрайна, мълчалива. Мъртва. 
Но не само тази огромна равнина била пуста. Такъв бил и целият свят. Една огромна, ялова пустиня, чийто единствен обитател бил вятърът.
Но това било само на повърхността.
Дълбоко под нея - там, където температурата ставала толкова висока, че дори скалите се разтопявали като парчета сняг, дремели Мими. 
Бледите духове, нито живи, нито съвсем мъртви, били прекарали в мрака и жегата стотици хиляди години - още от времето, когато светът бил създаден от космическия мрак. Били там по време на раждането му - и останали спящи дълбоко в плътта на младата планета, сънуващи ледени сънища в търпеливо очакване.
И краят на това очакване накрая дошъл.
Отворили се черни, незрящи очи. Разкривени устни надали беззвучен вопъл, който накарал безчувствената скала да завибрира. Дълги пръсти се вкопчили в камъка, раздрали плътта на земята. Белите духове били вече будни - и поели на своето дълго пътуване към повърхността.
Някои от тях приличали на нанизи прозрачни топчета, други - на ръбати зверове, а трети били крехки и нежни на пръв поглед. Повечето от тях имали две ръце. Имало обаче и такива с по една или дори с три. Това били Мими - Страдащите Първи. 
Пробивали се път през земята, постепенно приближавайки се към жадуваната повърхност; там, където дъждът продължавал да бие със сляпа ярост сухата пръст.
И ето че първите заострени пръсти пробили земята, излезли навън и почти моментално загубили формата си - станали още по-криви, по-груби и вече не били бели, а тъмнокафяви, почти черни. И ставали все по-дълги и големи, докато излизали от земята. Първите Мими, добрали се до повърхността на света, се превърнали в дървета - с голи, криви клони... техните ръце. Устите им замлъкнали, успокоени, незрящите им очи се затворили и успокоили. 
Някои духове - най-мъничките, покрили земята, превръщайки се в тънка и суха трева, превиваща се под собственото си тегло. Други станали на камъни, изваяни в чудати форми. Трети станали живи същества - хищници и плячка. Всеки дух заемал формата, за която бил предназначен, успокоявайки страданието дълбоко в себе си и намирайки покой, по-дълбок от ледените сънища. Спомените били погребани дълбоко, разумът отстъпил място на нещо друго, нещо по-първично и могъщо.
Но имало и духове, които сякаш нямали предназначение. Това били Мими-уши - Излишните или Последните; онези, които излезли на повърхността далеч след останалите като тях. Разкъсвани от кристалночисто страдание, неспособни да бъдат успокоени, те се пръснали на всички страни, нежелани, страдащи, неутешими.
Никой не знае какво се е случило с повечето от тези последни духове, които по-късно били наречени Мими-сууи, или Изгубените. Някои от тях вероятно все още скитат из света. Но неколцина от тях, в отчаянието си, се превърнали в нещо различно. Превърнали се в огледални образи на самите тях - но образи от плът, от материя и разум. 
Тези духове, малцина в сравнение с останалите, дали началото на първите раси, заселили света, който по-късно щял да бъде известен като Кирриор-Арбрат.

(следва)