Mисля си, че колкото повече знаеш за някого, толкоз по-голяма е вероятността да го познаваш, предвидиш, предугадиш, да допуснеш правилно, как се очаква да реагира, кой е печелившият му ход и кой ще го забави прекалено, накъде гледа сега и какво би го вълнувало по-дълго, кое му прави впечатление и би слушал думите ти и кога би зареял поглед. Мисълта сама ме води. Да, така би трябвало.... и умът ти ръкопляска, защото сте на едно мнение. И логиката е доволна. Добре се справя, който я слуша, казват авторитетно мислещите. Те залагат винаги на сигурно. От тяхната среда комарджия рядко се появява. И много, много... ама много ми се иска да кажа, че живият живот опровергава всички, като прави нещата по свой си начин. "Остана само бяла пяна..." си пееха ”Тоника” в една песен и като че ли бяха прави. "Шигата га най! Карма, нее!" ("Нищо не може да се направи! Съдба!") - казват японците, но не гледат с примирен поглед, а някъде дълбоко в себе си. ”Божа работа!” - ще промърмори българинът, но ще направи каквото си иска. Накъде биеш, морски? Изплюй камъчето!

Оф, ф, ф, ф...! Понякога изплува спомен. Тъжен и незаличим е (засега). Не мога да го спра, нито да го забавя за друг път...

Много дълъг стана рейсът. Тръгнахме за 3-5 месеца, а той отиде и 7, и на 11-тия-а - у дома. Хубав си беше екипажът! Основно - млади хора... максимум 30 г. Какви ли не щуротии сътворихме? Но няма да се отвличам, защото искам да се изприказвам за един човек основно. Не, че и останалите бехме стока, но той беше белязан по свой си начин. Млад, здрав, силен, невъздържан многознайко, серт и благосклонен (зависи от момента), умен и тиха вода, честен и хитър - дявол и половина - Бехича. За първи път се изцепи в Куба - Хукаро. На рейда. От южната страна на острова сме, в един огромен залив с разхвърляни на по 2-3 мили малки островчета - разтоварвахме (и после... щяхме да товарим) с корабните кранове. Свободните от вахта правим учебни тревоги и после, като награда - до околните плажове. Тежка, отпускаща жега е, прозрачен, бистър, девствен - лазурът, ситен, бял, парещ - пясъкът, уморени палмите, кокосови орехи с живително млеко, магнолии, морски звезди, караколи (едри морски охлюви), шарени - марени и доверчиви рибки - красота... :)))

Една от корабните лодки оставя плажорите и тръгва да обикаля по плиткото с най-малък ход (на лов за морски звезди). Вътре са трима. Двамата скачат и ловят, а Бехича управлява. Обаче вижда една  огромна звезда, преценява си, че хода на лодката не е голям и се гмурка да я извади. Да обаче, когато отново се показва отгоре и опитва да я настигне - ядец. Ура, тута - тримата излизат на острова, а нашето момче скача да дойде на кораба, да вземел другата лодка и т. н. да оправи нещата. Хич и не му идва наум, че наоколо има акулки, скатчета, коварно течение, които не знаят, че е варненски пич и... абе пишело му се е,  но съдбата си знае нейното. Застава на негова страна и...  На кораба усетихме, че нещо става. Хората закъсняват. Вързахме се по 'УКВ'-то и стана ясно, че ловците на звезди липсват. Спуснахме другата лодка. На път за плажорите прибрахме Бехича (гъбясал целият, ядосан, че и звездата, и лодката му се изплъзнали, “течението я гепа”. После стана ясно от местните, че наистина има странни течения между островите, прибрахме другите двама и започнахме да си търсим изгубената лодка. Тука пак започва една история. Всичко се оправи!

   По-нататък се качихме от северната страна на Карибския о-в Порт Мариел, за да дотоварим захар за Алжир. Голям късмет – с местните се знаехме от предния  рейс, с друг кораб. Пием си кротко в една крайбрежна кръчма, но нещо смущава временното ни спокойствие. От отсрещното заведение идва глъч. От обясненията на бармана схванах, че “‘ел булгаро” нещо се проявява. Няма нужда да казвам, кой беше. Хванал ги на канадска борба и един след друг ги мята (за по един коктейл!) – яко беше момчето, евала! Ама и друго имаше. Добре, че приятелят му ми каза. Имал си някакъв трик и обръщал и по-яки от него. Май кубинците го усетили и работата отиваше на бой. Излъгахме го (и тях - също), че има неотложна, спешна “трабахо” (исп. = работа) по машината, иначе не щеше да се маха, а зле му се пишеше… Отърва кожата. На мен обаче нещо ми подсказваше, че всичко тепърва предстои… Сега вече не си ги спомням всичките му щуротии: в Алжир задяваше едно момиче и приятелите ú го търсиха на кораба; в Дурес беше се хванал с едни албанци да им доказва, че прави (на струга) по-красиви мелнички за кафе; в Хайфонг пък учеше докерите как да хвърлят нож така, че винаги да се забива. Беше си направил от дебела лента за ножовка 5-6 ножа и току ги размяткваше.; В Бангок обясняваше на Маман как с машинна грес се лекувала ня`ква болест, най-сигурно... и такива. Ще си кажа, че колкото и забавно да ми е изглеждало, нещо е трябвало да ме подсети, че съдбата те трае до едно време, че няма изключения, когато се прекалява, но до толкова ми беше симпатичен, че и аз, като всички други вярвахме, че е галеник на съдбата.
   Какво друго стана?
   Малко предистория. Прекосяваме екватора на път за Момбаса – съответно – моряшки празник. По транслацията нон стоп песни, сирените вият, свитата на Нептун се качва на борда, надуват свирки, бият казани… Глъч, панаир.      

   Подготовката е отдавна. И друг път (всеки път!) сме го правили. По-старите на борда си знаят ролите: “Нептун” – най-често е боцманът – правим му грандиозно посрещане на кърмата, “Амфитрита” – жена му – най-женствения от кръстените - с повече грим става – все нещо ú е криво на нея и да му мислят новаците – предизвиква ги всякак, качва ги по където свари, “Бръснаря” – най-печения от екипажа – той те “обръсва” яко – зависи какво даваш, за да си платиш кръщаването (и после тайфата пие за твое здраве ),  “Доктора” – пълен физически (телесен) преглед - сакън да не каже, че нещо ти има, “готвач”, “камериер”, “негърчета”… Цялата свита, барабар с всичките и такъми и реквизит, които стоят в боцманската магазия и се запазват (каквото оцелее за друг път) след празника, който се вихри без задръжки... А бе представяш си загрубели мъже с безпардонни закачки ;). Бехича беше пресичал тропика, беше минавал разни проливи и канали, ама екватора му беше за сефте и удоволствието му - безкрайно. Правеше и даваше всичко, което му искаха от свитата, само и само да го допуснат до Нептун, за да го кръсти с морско име. А те знаеха, че е способен на много. Виждаха, че е готов и го цедяха. Такааа… Новаците си минаха по реда (заедно с придружаващите лица – съпругите на моряци с над 5 години стаж), всички отидоха да се измият от греста, смазката, боята и в големия салет започна веселата част. Старши помощник – аз, единият ІV помощник + 1 рулеви, 2-ри механик + 1 моторист трябваше да останем тавряс и кораба да си плава безаварийно. Всичко си следваше нормалния ход. Денят се беше оказал хубав, слънчев (е, на екватора сме;)), океана – тава, празника се вихреше: шума на кърмата и в надстройката се наслагваше върху непрекъснатото, постоянно бумтене от главната машина. По едно време локи-токито ми избръмча и чувам единия 4-ти да ме вика, ако можело? Долу – “много кръв!”. Не го дослушах. Вземайки по 2-3 стъпала надолу си премислях какво може да е станало? Какво-какво? Прекалили с виното    сбили се    пуснали си кръв… Малкия се уплашил. Нахълтах в салета. Нищо – празникът си тече, глъчката, песните, зачервени лица, усмихнати физиономии… Фокусирам, огледах ги пак и схванах: Бехича е! Другите – “ни лук яли…”, а той на кърмата, легнал в една бухта швартово въже, разгърден, ухилен, с отметната назад глава и обяснява нещо на Цецо – приятеля му, доктора и 4-ия пом. Целият в кръв, ама той се държи, сякаш е чужда. Поглеждам въпросително Докито – той ме гледа с мътни очи. Цецко (авера му) ми казва набързо какво е станало: сдърпали се с момчетата от палубна команда, кой е по-мъж? Казали му, че не може да счупи дебелостенна чаша в челото си иии (Кой? Аз ли?) челото и дясната длан – нарязани. Чувам се как нареждам на Докито и 4-ия,  докато оглеждам него, нарязаните места – спирт, кислородна вода, йод, криви игли, конци, ножици, бинтове, спринцовка антитетанус. После всичко е ясно. Шев и кройка – аз. Нямаше нужда от упойки Защо ли?

   И всичко постарому, ама не съвсем.  Бехича не става за физическа работа (с тази ръка) и другите напълно нормално мрънкаха, че го носят на гърба си. Решихме да го прехвърлим в палубна команда (докато сме в Момбаса и докато заздравее раната на ръката, а тя му минаваше бързо, като на куче) и да дава нон стоп вахта на трапа, през деня – хем да са свободни другите да вършат работа по палубата, хем той да се чувства полезен (и на него му беше станало съвестно. Май Цецко му приказваше много. Него го слушаше… от време на време.) Значи, даваше си вацман… момчето, а нощно време – в живота (откъде бяха  тия сили? – всички му се чудеха). Ходеше с една червена превръзка, за да скрива превързаното чело и малко приличаше на резерватски индианец – четвърто поколение. Градът беше пълен със стройни кенийки и млади американчета. (Един US-самолетоносач дремеше на рейда и всеки ден 2000 морячета щурееха в отпуск, а кръчмите въртяха страшен оборот.) Една от тях – “Флорида” им беше любима -> с голяма площ – със сцена, оркестър, дансинг, басейн, сепаренца (ако можеха да говорят!), палми, храсти, голям персонал – екзотика. За да влезеш, имаха ред – един корабен печат по подлакътя от охраната > 2-3-ма яки негри и само който е техен, вътре… или симпатичен. Бехича бил станал техен човек. Разправят ми какво се случило: чудно красива певица – на Наоми Кембъл сестра ú! Американчетата ще си счупят краката да ходят да я канят, а тя – непристъпна. Седи си на барплота и кибичи с премрежен поглед. Показали я на нашето момче и му се оплакали, че така и така. “Кой, тая ли?” - и запристъпял меко-меко, като котарак. Застанал пред нея Бехича, загледал я в очите, докарал най-милата си усмивка, подал ръка, поканил я на дансинга, но отсреща – лед. Направил се на неразбрал и се заобяснявал само и само да поддържа вниманието ú, обаче – същият отзив. Предполагам какво се е случило тогава в кротките му мисли и сякаш очаквах, което ми разказаха. Сякаш виждах как кръвта му нахлува в главата, как се навежда усмихнат и без много да му мисли, я мята здраво на врата си, като гергьовденско агне. Това си е Бехича – луд, колкото искаш. Правят му шпалир, с ръкопляскания и викове, до сепарето. А газелата останала като гръмната и все на неговата маса… та чак до края на престоя. Умееше и да приказва, не само да бабаитства. И в пристанището е идвала – ей така, да го види. Мъжага беше, две думи – няма. В Кения го разбраха, във Варна – не щяха! Защо говоря така? Ами… свърши рейсът… Пръснахме се… Бехича се запиля на друг кораб. Месеци след това ми разправят:  Отива той с приятелката си в “Хоризонт” (морска градина – Варна). Сядат да се сгреят на по коняк и от дума на дума, тя му направила физиономия – виж, другите момичета с кожени палта, а аз – само гдето разправям, че приятелят ми плава!? Това му стигало. Набързо: в зоологическата градина, наблизо… скочил в клетката на мечката да ú иска кожуха. Сборили се, но тя имала малки и май го надрала жестоко. След два дни умрял от инфекцията. Други сигурно са го забравили. На мен ми е в главата и няма отърване скоро. Сякаш съм очаквал нещо да стане. Но какво предприех? Наблюдател… Оффф… Като че ли ми поотмина?...