Отново е мрак. Нищо не се вижда вече. Само лампите до прозорците на няколко къщи все още светят. И вървейки по прашната улица си мисля, не е ли странно, че преди живеех в оная схлупена къща там горе на баира. Но това беше някога. Сега всичко е различно. Помня, как тая улица всеки ден беше пълна с весели деца, които все още не разбираха колко може да бъде жесток света.
Виждам пак старите дървета и къщите омазани със лед, и оградите…Да! Когато бях още дете те (оградите) бяха единствената причина да не познавам света. Живеех в моя някак по детски наивен свят, живеех с идеализирания облик на света, който познавах от приказките. Мислех, че колкото и да боли винаги ще има „Happy end” накрая. Е, вече знам, че рядко всичко е с красив развой на събитията, знам че лошото почти винаги побеждава така бленуваното добро...
И продължавам да вървя, с поглед забит в земята, страхувайки се, че ще разбера, че всичко е толкова променено. А аз и живота ми, и всичко случило се на тая улица преди толкова год ...