Сънувам. В съня ми се появява странно позната картина. Стая. Някаква стая, обляна в светлина, може би е баня или кухня. Отвсякъде зловещо лъхат болка и мъка. Изведнъж силен плач нарушава тишината.
Оглеждам се - едно момиче. Тя седи присвита на пода и плаче. Сълзите й се стичат по бузите и падат тежко на плочките - мъчителни и черни, пропити с горчивина и омраза.
Изведнъж ме прободе ужасна болка и в следващия момент вече бях в съзнанието на момичето. Бях вътре в нея, виждах през очите й и почувствах тъгата й. Почувствах се смазана, уинжена и обидена. Тя беше без изход. Мислите й се лутаха обезумели и се удряха в стените на мозъка. Тя разсъждаваше (доколкото можеше в това състояние)и трескаво фантазираше. Чудеше се какво ли е в Рая? Раят и Адът са толкова обширни и различни понятия за всеки човек. Тя не вярваше, че ще се възнесе към Рая, не вярваше и, че ще пропадне в Ада, а ще остане да се рее над всичко и всички, и ще продължи да се учудва на хората. И все пак...., щеше
й се да надзърне в Рая.
Представи си облаци. Много облаци - бели и пухкави, и тук-таме някой сивкав или черен. Въздухът в облаците е влажен, а тя обича да диша влажен въздух.
Портите, огромните златни порти се отварят тежко, но без звук и се открива невероятната, блажена гледка на Рая. Наоколо витаят милиони светлинки. Запита се: "Къде ли са хората?". При по-задълбочен поглед видя лица, много и различни лица. Видя, че светлинките са "хората", че "хората" бяха сияния... Безброй блестящи сияния.
Разбра, че "хората" всъщност е ужасната обвивка, в която сме били затворени цял един дълъг, почти безкраен период, наречен "живот".
Монотонното жужене показваше, че те си говорят. Но не онова лъжливо,
лицемерно, изпълнено с грозни и прикрити чувства общуване, на което сме свикнали, а някакво ново - непознато за нас - чисто и ясно като слънчево небе в студен, зимен ден. Чувство на розово щастие пърха наоколо. Но някакси тя е отделена от всичко. Забеляза, че тези сияния я наблюдават. Жуженето се превърна в тих шепот.
Всички я сочеха и гледаха гневно. Премина бавно, изпълнена с недоумение: "Какво става? Нали уж най-накрая намерих мястото си?!". Спря, огледа се и с ужас установи, че светлинките са в различни, нежни цветове, а тя - тя е кървавочервено сияние. А лицето, ужасното лице в него... беше моето!

"О, Боже!"-помислих си обляна в пот, седяща по редата на кухнята. "Какъв ужасен кошмар!!" - и ножът изпадна глухо от разтрепераните ми ръце.

21.11.2003