Как ти липсва нещо, което знаеш, че никога няма да се върне?

- Ще повторите ли въпроса?

- Съжалявате ли за нещо?

Въпросът на момичето бе съвсем банален. Бе облечена в розово, което е още по-банално и ако не беше изпратена от нейната приятелка от радиото, едва ли щеше да ѝ отдели и половин час. Дали съжалява за нещо! На какво ги учат в този университет, разбира се, ако изобщо ги учат на нещо.

То седеше с пресилена усмивка, а на масичката бе отворен тефтер, в случай, че тя – великата писателка кажеше нещо велико, което трябваше да бъде записано. Предполагаше, че е мечта на всяко двайсетгодишно девойче с диктофон в ръка да успее да открие нещо за някоя важна личност (какво значи „важна” при наличието на толкова наивност в очите!), което никой до този момент не бе успял да открие. Че тя, младата и невинна репортерка, щеше да успее така да предразположи нея, че тя да каже нещо, което никога преди не е казвала и това нещо щеше да е (най-вероятно) сензационно.

Въпросът по-скоро я обиди. Дали съжалява за нещо? Съжаленията са безсмислени, когато решението е взето, а тя бе прекалено практична, за да допусне подобна загуба на време. Дали съжалява за нещо? Като какво? Че не се е смяла повече? (Този отговор би бил по-банален от въпроса). Че не е обичала повече? Че е това, което е? Че няма семейство, деца? Закъсняла си, това интервю вече го е давала – стотици пъти.

Когато самата тя бе във втори курс, беше още по-нахъсана от това създание пред себе си. Но беше по-слаба. И винаги връзваше косата си, защото смяташе (и все още мисли така), че подобен безпорядък върху главата е признак за непрофесионализъм. Работеше в малък вестник, чиято редакция представляваше боксониера, приспособена за няколко работни места. Колегите идваха и си отиваха, всеки зает със своите задачи. Понякога от вълнение, че е „хванала” някоя история не можеше да седи на едно място и обикаляше с телефона. Всички се смееха на това. Тя бе прекалено съсредоточена, за да се смее.

Всички пиеха по много кафе. То идеше да покаже, че имат нужда от допълнителна енергия, следователно – раздават се изцяло на професията, апропо – призванието си. С телефон в едната ръка и чаша кафе в другата, това бе онази работа, за която мечтаеше.

И главният редактор... Като клише. А тя мразеше клишетата, но очите му бяха канелени, ръцете му – топли, а смехът му идваше право от гърдите. Той се смееше, когато някой счупи чаша; пускаше любимата песен на човека, допуснал грешка и въртеше стола ѝ, докато не я разсмее. На практика бе невъзможно да не се влюбиш в него. И в малката стая, която се бе превърнала в дом за тях. И в тихия и спокоен помощник-редактор, и в приказливата колежка, която раздаваше любовни съвети. Но да – най-вече в него.

На стотици километри от дома, те бяха най-близкото до семейство, което тя познаваше. Той имаше свое семейство и то – само на няколко километра. Затова тя започна да събира своите причини и изчакваше за повода. Да си тръгне. Докато все още може да си тръгне.

Какво значи да избереш себе си? Да се откажеш от някой друг. От нещо друго. Или и двете. Някои неща никога няма да се повтарят. Това го разбираме след време, когато осъзнаваме колко невероятни неща са ни се случили. И си даваме сметка, че такива неща не се случват всеки ден. Че в един момент от живота си сме имали късмет. Но това може никога да не се повтори. Не по същия начин. Осъзнаваме какви късметлии сме били, че сме се намирали точно в онази топла стая насред големия град с колега, който ни разсмива и колежка, която ни подкрепя като по-голяма сестра.

И може би най-тъжното е, че вече ние не сме същите. Че вече никога няма да погледнем със същата невинност на работата, колегите и света. Че имаме опит, който ни учи да бъдем внимателни, вместо да отваря кръгозора ни. И да бягаме от красиви редактори с топъл смях. Но не ни учи, че всъщност изборът означава да се откажем от нещо. И че е напълно възможно да обичаме това, от което се отказваме. Както е и да не го знаем, докато не се откажем от него.

Как ти липсва нещо, което никога няма да се върне? Липсва ти като нещо, което никога няма да се повтори.

Момичето с диктофон в ръка все още очакваше отговор...