Една сълза... една душа... една усмивка... една любов... една болка... една страст... една искра... един пламък... един човек... един миг... един успех... един провал... един живот... един копнеж... един-единствен начин да се справиш с болката от раздялата... Какво му трябва на човек, за да покаже своята истинска любов... да я изрази по неузнаваем начин, но да го направи ясно... Какъв е камуфлажа на любовта? Какво е любовта всъщност?
    Всеки има собствено разбиране за същността ù... Макар и малко на брой, има хора, които не можем да го обясним... просто го изпитваме... не можем да спрем... става толкова бързо... чак аз не разбрах... все едно ме блъсна влак... А след такъв сблъсък не се оживява... Просто умрях... А дали се преродих? Мисля, че не... По-скоро съществуването ми вече просто се изразяваше с друга характеристика... едно много силно, много изгарящо... много сковаващо... много натрапчиво... много сладко... много горчиво... много приятно... много агонизиращо... много стряскащо... много притесняващо... много отпускащо... много забавно... много невинно... много мечтано... много бленувано НЕЩO... наречено любов... Има я от много време насам... За съжаление повечето хора са забравили за нея... забравили са, че може да е между всички нас, в различни форми... Не упреквам никого... Аз самият доскоро не мислех, че всъщност наистина я има тази любов... Какво ми донесе тя? Едно прекрасно момиче... прекрасни мисли и чувства... прекрасен коктейл от спомени... Задълбочени мисли за живота... за смисъла му... Видях и добро, и лошо... и красиво и грозно... и приятно, и дразнещо... и нещо, което не се забравя - това е първата сълза, която пролях за нея... Още я помня... Още я усещам... Още ме гори пътя, по който мина тя... Страх ме е... да не се повтори... Но защо тогава, когато се разплача отново нощем, плача точно за тази сълза... Защо ме натъжава и факта, че няма да я има повече... Защото тя бе от радост... Толкова голяма радост... радост от факта, че съм се влюбил... а сега плача по същата причина... Боли... до неузнаваемост... толкова много... толкова силно... че чак не се побирам в кожата си... Искам да я разкъсам, да напусна тялото си, така както прави умът ми, за да е с нея... Искам... О, Боже... Защо винаги искам нещо? Нима и да искам е толкова много - просто да съм с нея... Да я виждам... да я усещам... да я докосвам... Бих си продал душата, за да бъда с нея... Липсват ми караниците ни... Липсва ми ароматът ù... Липсва ми вратлето ù... коремчето ù... косата ù... очите ù... Липсва ми как ме скубеше... как ми църкаше пъпчиците... Как си играеше на боксьорче... Как се борехме... ЛИПСВА МИ! Не разбираш ли? Кажи!!! Боли ме... самотата ме изяжда отвътре... разяжда душата ми... но няма да ù позволя да стигне до сърцето... защото там си ти, мила Цени! Само ти... само за теб е цялото... Животът ми също... просто ги вземи... завинаги, моля те! Не ги пускай... запомни ме... приеми ме... просто ме обичай... или ще умра... Не мога... просто не мога... не мога без теб... не съм себе си... не съм нищо и никой... просто една самотна душа, бродеща из пространството... търсеща те... желаеща те... копнееща за мига, в който ще се слее отново с твоята... Искам те! Само за мен... Ако те нямам... не искам и да живея... Или си моя, или на пръстта... Няма да се откажа от теб никога... за нищо на света... за никого...
    Нима не си заслужава всичкото това терзание... Та нали затова ще бъда жив... Благодарение на теб, слънчице... Ти си моята малка земя на спасението... Ти си вятърът на промяната... Ти си дъждът в моя пустинен остров... Ти си... Ти си... Ти си... Ти си моята единствена ЛЮБОВ!!!