Разказът, сам по себе си, е малко объркан, но е изграден само от догадки, и все пак ще се опитам да го разкажа ясно.

Диалогът може би започваше така!

- Съжалявам, пропуснах ли нещо, какво точно каза и кога? Как можах да пропусна, такъв силен и скъп момент от толкова чакана среща, наистина много съжалявам, и ще те помоля, би ли повторил пак тези думи, които изрече.

- Обичам те, да, това казах, макар че повторението не звучи така добре, както оригинала, и не бих се повторил, ако сам не се замислях, дали всъщност, само не си го бях помислил.

Та, как, как се случи, не вярвам, наистина ли си влюбен, и не ме разбирай погрешно, не мисля, че не си способен  да обичаш, просто ми е странно, защо, от какво, аз съм, толкова... не ми идва точната дума, знам ли, обикновена, скромна и затворена в себе си, какво видя в мен?

Настъпи минута мълчание!

- Ще те попитам пак, кога се влюби в мен и със какво,  аз повече ли съм от нея?

- Не знам, просто се случи, дори не помня кога.

- Неловко се получава, нали, най-вероятно и ти като мен си глътна граматиката, но все пак ти ми призна чувствата си и аз ще го направя, иначе би било жалко, ако започна да припадам пред теб от любов, просто така, както си стоим в обречената тишина. И аз съм влюбена, обичам те и съм наясно със себе си, защо е така, и как се получи, дори и едно малко дете би ме разбрало, ако присъстваше в живота ми, и все пак, не е случайно, обичам теб, или това, което познавам.

- Без значение, важното е, че се обичаме, нали си го знаем, моля те, без подробности.

- Какво точно знаем, че се харесваме, много общо казано. А може би въпросът беше, означаваме ли нещо един на друг?

- Хайде стига, притъмни осветлението и ела, имам нужда да те прегърна, другото само ще дойде.

- Защо, аз искам да те виждам, от толкова време очите ми все те търсят, а в мислите си намирах някакви отпечатъци, сякаш отделни кадри, снимани някога, така ми се иска да ги затвърдя и да създам нови, да кача там горе, в паметта си, всяка твоя черта.

- Не, така е по-добре, ела ме прегърни, но побързай,  след това да се обърнеш към мен, за да мога да впия устни в твойте, откога ги желая, нека не губим време в приказки, а и те, целувките, не са много важни, нека минем към съществената част, там е по-интересно  и по-желано.

- Но не, какво правиш, аз имам нужда от време, така не става, от салатата на десерта, ти насити ли се на първото, че минаваш на второ, и на трето, или не ти пука от моето мнение, искаш ме само за присъствие, за което ми пишеш двойка, защото съм останала там, някъде в първо действие. И аз те желая, но от тип платена любов съм напълно задоволена, че чак ми се плаче от нея.

А как ми отбива всяко желание, почакай, успокой се малко, изчакай ме някъде по трасето, след няколко срещи мога и да те догоня, ще мине време, докато стигна до съществената част, и тогава, тогава апетитът ще дойде. Да, на мен ми трябва повече, искам да знам с какво разполагам, искам да опознавам, но ти позна желанието от един поглед. Това ли е любовта ти, или е по-скоро желание към същественото. Или си помислил, че вече те познавам от съня си и съм готова за това, което искаш. Жалко, сънищата ми са много скромни.

И все пак ти финишира, а аз останах в теб като минало. Разбира се, какво повече да иска човек от жена без чувства.