Бездна
Започнах всеки ден да се питам "Къде съм?". Достигнах такъв етап от живота си, в който не желая да се доверявам, да споделям, да се отдавам и да се разкривам пред някого. Вече го направих, но резултатът не беше такъв, какъвто очаквах. Какъв е тогава смисълът от всичко това? Дори когато ме опознаха, просто ме подритнаха и захвърлиха, както направиха и всички останали, които не успяха да намерят истинската ми същност. Нима не мога да съм напълно достатъчна на себе си? Сигурно самата аз попадам в групата хора, които не ме разбраха, но и не желаеха да го направят. Не се познавам напълно, а и вече нямам доверие на себе си. Усещам, че за целия си живот не съм постигнала нищо значимо, което да бъде в помощ на някой друг, да променя и да придава смисъл на съществуването ми. Просто съм тук. Сянка, привидение... невидима, болна, съсипана и празна, сякаш съм пропиляла младостта си, извървяла съм пътя си и очаквам с примирение смъртта. При положение, че аз самата не придадох смисъл на живота си, не си поставих цел, която наистина желая да постигна, и просто чакам да остарея, защо да очаквам от някой друг да подреди това, което не успях? Не е ли много егоистично да съм готова да приема някой в живота си, само защото аз самата съм една голяма липса и същността ми е сива? Казват, че във всички нас е заложен един природен егоизъм, благодарение на който човек прави максималното за себе си. Явно не се вслушвам достатъчно в този вътрешен глас, защото единственото, което правя е да се саморазрушавам, тъй като не понасям мисълта за крайното щастие. Очакването му означава да се надявам, а нямам сили повече за това, изчерпах се напълно. В реалния живот приказката с щастлив край е за богатите и красиви момичета или пък тези, които носят красотата вътре в себе си, а не за сивите и невидимите хора като мен. Правото на щастите е стоварено само върху тези хора. Останалите просто сме се пуснали по течението, без да очакваме и да очакват от нас. Романтиката е създадена за тези цветни и необикновени хора, но тя и без това не е по вкуса ми. Не, не е проблем и не се тревожа. Отдавна съм им я преотстъпила, заедно с всички цветове, с щастието и радостта. Напоена съм изцяло с болка, тъга, нещастие, сълзи, грях, порок... но и не искам нищо да променям. Или съм свикнала с това, което съм или съм крайно безчувствена. Имам сила единствено да живея по този начин, но не и да променям себе си или положението си. Чувате ли ме? Не желая да го правя! Нито за себе си, нито за някой друг. О, защо крещя? Нима забравих, че съм призрак? Не, не ме боли. Аз изминах своя път. Макар старостта да не е поставила отпечатъка си върху лицето ми, важното е, че сърцето ми е старо и вътрешността ми е гнила. Това е. Заспивам. Там е цветно и боли, но по приятен начин. Живях. Спрях. Останах там.
© Тя Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Много хубаво и въздействащо! Браво!
-
Не съм го категоризирала като есе, защото смятам, че би трябвало когато пишеш есе, мислите ти да са насочени в определена посока, докато моите са странна смесица от моментни хрумвания.Това е причината да е в категория "други"
-
Мило дете, понякога е нужно човек да се загуби, да започне да се търси и да се намери. Искрено ти желая, потърси себе си, своята истина и своя смисъл.Те са там, на твоята пътечка. Не се примирявай.Вдигни гордо глава, повярвай в себе си, повярвай, че всеки е уникален.Знай и защитавай своята стойност. Това не са лозунги. Това са изстрадани истини.
-
И според мен би трябвало да е есе...
-
Докато те четях се сетих за нещо което бях чела отдавна на Хорхе Букай и ще ти го постна тук, може да ти помогне да разбереш повече за себе си.
Имало някога един могъщ цар, който управлявал в далечна страна. Бил добър владетел, но имал един проблем: в него сякаш живеели две личности.
Понякога се събуждал възторжен, ликуващ и щастлив. И тези дни били прекрасни още от сутринта. Градините на двореца изглеждали по- красиви. Слугите ставали като по чудо любезни и усърдни.
На закуска му се струвало, че в царството му се добива най- доброто брашно и се берат най- хубавите плодове.
В такива дни царят намалявал данъците, раздавал богатства, правел добрини и законотворствал за мира и за благото на старите хора, изпълнявал всички молби на поданиците и приятелите си.
Но имало и други дни. Черни дни. Сутрин се събуждал и се чудел дали да не поспи още малко. Но когато осъзнавал, че му се иска, било вече твърде късно, защото съвсем се разсънвал. Колкото и да се мъчел, не можел да разбере защо слугите му са начумерени и дори не обслужват добре. Слънцето му пречело повече и от дъжда. Храната била гореща, а кафето – твърде студено. При мисълта,ч е трябва да приеме някого в кабинета си, го заболявала глава.
В такива дни царят се сещал за задълженията, които е поемал преди, и го обземал страх, като се замислял как ще ги изпълни. Тогава повишавал данъците, конфискувал земи, хвърлял в затвора противниците си…
Със страх от настоящето и бъдещето, с натрапчивата мисъл за грешките, допуснати в миналото, той законотворствал против своя народ и думата, която изричал най- често, била “не”…
Съзнавайки трудностите, които му създавали тези промени в настроението, царят свикал всички мъдреци, вълшебници и съветници в царството при себе си.
- Господа – рекъл им той. – Всички знаете за промените в настроението ми. Всички сте имали полза от въодушевлението ми и сте патили от гнева ми. Но най- много от всички страдам аз, защото всеки ден трябва да руша това, което съм направил преди, когато съм виждал нещата по друг начин. Вие, господа, трябва да се потрудите заедно и да откриете някакъв лек, било то отвара или заклинание, който ще ми помогне да не бъда толкова безразсъден оптимист, че да не съзнавам поетите рискове, и такъв невероятен песимист, че да потискам и наранявам тези, които обичам.
Мъдреците приели това предизвикателство и посветили няколко седмици само на царския проблем. Но не открили лек за страданието му нито в алхимията, нито във вълшебствата, нито в билките.
Накрая съветниците се явили пред него и признали своя провал. Същата нощ царят плакал.
На другата сутрин при него пожелал да се яви някакъв чуждоземец. това бил странен тъмнокож мъж, облечен в дрипава, някога бяла туника.
- Царю честити – рекъл мъжът, покланяйки се. – Там, където живея, се говори за болката и за мъката ти. Аз дойдох да ти предложа лек.
И свеждайки глава, подал на царя една кожена кутийка. Изненадан, но и обнадежден, царят отворил кутийката и погледнал вътре. Там имало само един посребрен пръстен.
- Благодаря – казал царят, въодушевен. – Това вълшебен пръстен ли е?
- Наистина е такъв – отвърнал странникът, – но магическата му сила не действа просто като го носиш на пръста… Всяка сутрин, щом станеш от сън, трябва да четеш надписа върху него и да се сещаш за тези думи винаги, когато го погледнеш.
Царят взел пръстена и прочел на глас:
“ЗНАЙ, ЧЕ И ТОВА ЩЕ МИНЕ”.
Из “Нека ти разкажа”, Хорхе Букай -
А може би е есе.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
