Тя лежеше пред него - съвършена и недокосната, по-прекрасна от всичко. Косата й се разпиляваше наоколо, обвивайки тялото й като нежна паяжина. Миглите й бяха дълги и извити, а веждите - съвършено изписани. Устните й бледнееха пред, и без това, прекалено бялото й лице. Той се наведе и леко я целуна. Но беше толкова внимателно, сякаш целуваше въздуха. Прекара нежно пръсти по тялото й. А то се открояваше силно на фона на кърваво-червения сатен, върху който лежеше... Всичко беше идеално, нищо по-нея не можеше да бъде по-добро.
Той хвана ръката й и вплете пръсти в нейните. А платното стоеше пред него - бяло и леко, почти толкова перфектно, колкото нея. До него имаше само един черен молив. Той разчиташе на контраста, на естествената красота, на бледността и яркостта.
Започна да рисува бавно. С една ръка рисуваше, а с другата докосваше това, което изобразява. Сякаш е, за да може да усети с пълна сила случващото се. Да предаде възможно най-добре чувствата, емоциите си, върху картината. И един ...