Безжизнена картина
2 мин за четене
Тя лежеше пред него - съвършена и недокосната, по-прекрасна от всичко. Косата й се разпиляваше наоколо, обвивайки тялото й като нежна паяжина. Миглите й бяха дълги и извити, а веждите - съвършено изписани. Устните й бледнееха пред, и без това, прекалено бялото й лице. Той се наведе и леко я целуна. Но беше толкова внимателно, сякаш целуваше въздуха. Прекара нежно пръсти по тялото й. А то се открояваше силно на фона на кърваво-червения сатен, върху който лежеше... Всичко беше идеално, нищо по-нея не можеше да бъде по-добро.
Той хвана ръката й и вплете пръсти в нейните. А платното стоеше пред него - бяло и леко, почти толкова перфектно, колкото нея. До него имаше само един черен молив. Той разчиташе на контраста, на естествената красота, на бледността и яркостта.
Започна да рисува бавно. С една ръка рисуваше, а с другата докосваше това, което изобразява. Сякаш е, за да може да усети с пълна сила случващото се. Да предаде възможно най-добре чувствата, емоциите си, върху картината. И един ден, дълго след смъртта му, някой като него да я погледне и да усети същото. Да се потопи в хипнотизиращия образ, да се вдъхнови и да създаде картина - красива и съвършена, която пък да повлияе на друг.
Прокарвайки леко пръсти по сатена, той изтръпна. Загледа се в яркия цвят: усещаше, че е дошло време. Взе червената боя, а след нея и черната - за косата й. Беше трудно да изобрази фигурките, образувани от светлината. Сатенът се нагъваше, обхващаше всяка извивка на тялото й, докосваше пръстите й и на места самият той изглеждаше черен - така, сякаш косата й беше още по-дълга и се лееше надолу.
Платното отдавна беше загубило чистотата си, но пак беше прекрасно по свой си начин. И леко зловещо... Всеки един детайл беше описан и картината приличаше повече на прозорец, през който се вижда красива легнала жена. Искаше му се да оцвети устните й в същото ярко-червено, като сатена, но нямаше да го направи. Това би убило магията, очарованието на реалността, пренесена във вечността. А отдолу, стараейки се да не наруши нещо, написа със ситни завъртяни букви- "Моята прелестна". След което стана, свали платното, окачи го зад малката масичка, а върху нея лежеше една роза. Взе я и я сложи върху устните й. Представи си как със скритите си бодли тя убожда устната й и след малко потичат черни капчици кръв, обагрящи бялото й лице... А те, устните й, стават по-кърваво-червени, дори от сатена. Но кръв не потече.
Той взе розата и започна да къса листенцата едно по едно. След това ги хвърли във въздуха. А те плавно падаха около тялото й и избираха най-съвършеното място, на което да се спрат.
Новото бяло платно беше бъзро изрисувано - красива бледа легнала жена, с дълга черна коса, между която се показваха червени листенца от роза. Едно от тях беше паднало точно върху устните й - целувка, по-нежна дори от неговата. Когато свърши, той легна до нея, стараейки се да не я нарани, да не загуби съвършенството и се притисна до прелестното й мъртво тяло.
Той хвана ръката й и вплете пръсти в нейните. А платното стоеше пред него - бяло и леко, почти толкова перфектно, колкото нея. До него имаше само един черен молив. Той разчиташе на контраста, на естествената красота, на бледността и яркостта.
Започна да рисува бавно. С една ръка рисуваше, а с другата докосваше това, което изобразява. Сякаш е, за да може да усети с пълна сила случващото се. Да предаде възможно най-добре чувствата, емоциите си, върху картината. И един ден, дълго след смъртта му, някой като него да я погледне и да усети същото. Да се потопи в хипнотизиращия образ, да се вдъхнови и да създаде картина - красива и съвършена, която пък да повлияе на друг.
Прокарвайки леко пръсти по сатена, той изтръпна. Загледа се в яркия цвят: усещаше, че е дошло време. Взе червената боя, а след нея и черната - за косата й. Беше трудно да изобрази фигурките, образувани от светлината. Сатенът се нагъваше, обхващаше всяка извивка на тялото й, докосваше пръстите й и на места самият той изглеждаше черен - така, сякаш косата й беше още по-дълга и се лееше надолу.
Платното отдавна беше загубило чистотата си, но пак беше прекрасно по свой си начин. И леко зловещо... Всеки един детайл беше описан и картината приличаше повече на прозорец, през който се вижда красива легнала жена. Искаше му се да оцвети устните й в същото ярко-червено, като сатена, но нямаше да го направи. Това би убило магията, очарованието на реалността, пренесена във вечността. А отдолу, стараейки се да не наруши нещо, написа със ситни завъртяни букви- "Моята прелестна". След което стана, свали платното, окачи го зад малката масичка, а върху нея лежеше една роза. Взе я и я сложи върху устните й. Представи си как със скритите си бодли тя убожда устната й и след малко потичат черни капчици кръв, обагрящи бялото й лице... А те, устните й, стават по-кърваво-червени, дори от сатена. Но кръв не потече.
Той взе розата и започна да къса листенцата едно по едно. След това ги хвърли във въздуха. А те плавно падаха около тялото й и избираха най-съвършеното място, на което да се спрат.
Новото бяло платно беше бъзро изрисувано - красива бледа легнала жена, с дълга черна коса, между която се показваха червени листенца от роза. Едно от тях беше паднало точно върху устните й - целувка, по-нежна дори от неговата. Когато свърши, той легна до нея, стараейки се да не я нарани, да не загуби съвършенството и се притисна до прелестното й мъртво тяло.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Тъжно е, но е прекрасно!