Рисувам по ръцете си, забравили ласките... рисувам картини, останали назад във времето... мечтая да се върна пак там... където не рисувах, а чувствах... а сега тук е само ужасът на безвремето, въплътен в плътта ми - безплътна, но плътна, уплътняваща нищото... превръщайки го в нещо истинско - истинска самота, кралица на фалшиви емоции, царица на измислени спомени, но истинска, по-истинска от самата мен... рисувам, но и слушам... слушам музиката на падащите сълзи...  композитор е мъката... изпълнител... собствените ми очи... а публиката?... публика са ми картините, нарисувани по ръцете ми, откъдето ме гледат десетки образи, останали назад във времето... потънали в мрачното безвремие... където аз рисувам и слушам, и плача... не... не плача, а композирам, не рисувам, а творя, не живея, а съществувам.