Инк беше слаб. Физически и психически. Нуждаеше се от ментор. И ролята на баща му се изразяваше точно в това. Беше се сражавал с много врагове и знаеше, че най-добрата защита е нападението. Стига да си добре подготвен. Знаеше колко боли от поражение. Не само физически. Раните зарастваха и оставаха белези. Това беше нищо. Това, от което най-боли, е загубата и последиците от нея. Той беше загубил почти всичко - жена си, приятели, няколко важни житейски битки... Беше му останал само Инк - хлапакът, когото искаше да обучи възможно най-бързо и най-добре, за да не стане Инк като своя баща - на пръв поглед внушителен и плашещ, но той беше и си остана страхливец. Беше го срам от самия себе си. Не искаше да допуска същото да се случи със сина му.

Инк израсна без майка - тя бе починала скоро след раждането му. От малък той трябваше да се научи да се грижи за себе си. Хранеше се с каквото му падне, играеше навън до тъмно, биеше се, въпреки че често той беше победеният. Децата му се подиграваха, защото не приличаше на баща си. Баща му беше висок, як, с мустаци и със строг поглед. А Инк... Той беше точно обратното - слаб, дребен и толкова немощен. Наричаха го копеле, защото според децата майка му си е поиграла с някой чичко, докато баща му се е сражавал с враговете. Тази дума той я ненавиждаше. Всеки път щом го обидеха, пердето му падаше и той се впускаше в люта битка, състояща се от ритане, ръгане, дране и скубане - въпреки че знаеше, че няма да спечели. Това още повече го измъчваше. Затова един ден Инк се обърна към баща си за помощ. Той беше единственият, който би могъл да му помогне.

Щом чу молбата на сина си, Лиам се изправи гордо и потупа Инк по рамото.

- Синко, ти ще станеш велик боец. Нужен ти е само малко хъс и много часове тренировки. Никой няма да може да застане насреща ти без да затаи дъх от уважение и удивление.

- Точно на това се надявам, татко. Направи ме силен!

Младият Инк нямаше ни най-малка представа какво щеше да последва от тези действия.

Внимавай какво си пожелаваш!

Често чуваше тези думи в главата си, но не им обръщаше внимание. Искаше всички да се страхуват от него. Да стане голям, като великан, и да стъпче всички онези, които му се подиграваха. Те не знаеха с кого си имат работа! Щеше да ги мачка, да скача отгоре им, да ги разчленява, докато спрат да дишат. А след това да се изплюе върху остатъците от телата им и да извика: "Никога не ме наричай копеле!".