Из "Бих искал"

  Стадионът е пуст  както всичко наоколо. Мъжът се упражнява. Отначало бавно, после все по-бързо...

   - Мае гери, маваши гери… ибуки**. Мае гери, маваши гери, ибуки.    Туп, туп, туп. Кръвта пулсира в него. Слива го с природата. Туп, туп, туп. Слива го с Космоса, за да му покаже, че всичко е ритъм. Да, всичко е ритъм, ритъм и възторг. Пулсация, живот, отражение, копиране, комуникиране, разпукнат цвят в пространството, от което  и той, петдесетгодишният е част.   След деветдесет лицеви опори, деветдесет подскока и продължително ибуки започва обиколки на стадиона. 

 “Навлизането ни в 2000-та година неслучайно съвпада със залеза на градовете. Така биха назовали събитието любителите на феноменологията - така ще започна статията си”. - Пише понякога статии в местния вестник, убива времето, по-скоро се прави на значим, въобразява си, че нещо зависи от него - живее обществен живот.

    “За привържениците на трансценденталното мислене това си е в реда на нещата, защото Той дирижира хармонията на света със своята диригентска палка и в този момент тя попада в идеен перигей - ба, че изрази. - О-ох! Ще скъсам някоя връзка. Зависи… каква връзка. Дано не е връзката със света…”

      Продължава да бяга. С ъгъла на очите си забелязва колко червен е хоризонтът. Отново прави обиколка…

    “Най-оптимистично са настроени символистите. Те смятат, че символът “Човек” и символът “Град” са изчерпали всички свои идейни възможности през изминалото     хилядолетие.“

      Излиза вятър. Повлича по пистата няколко опаковки от кисело мляко.

    “Ще ги стъпча! Мамка му и мръсотия! Ще изляза от ритъм… Те чакат Колапса, за да посрещнат изгрева на нововъзродената идея - звучи малко високопарно.  Ох, уморявам се! Така или иначе Градовете приличат на бунища и хората, които губят своето препитание в тях, се лутат като обезумели, смесвайки се с тълпата от помияри. Всъщност значението на понятието помияр се разширява. То включва вече и профанизирания образ на Аза - край за днес…” 

        Мислите му летят като обезумели на пистата за бягане, когато нещо или по-скоро той се появява внезапно на фона от ракитак, бъзак и ухаещи билки, които копират новоизгрялото слънце в сребристо-виолетови оттенъци - един гном, колкото малък, толкова и стар, колкото незначителен, толкова и велик в самотата си.  Сякаш времето около него е спряло, стъписано  от внезапната му поява.

     В действителност той  подейства като шамар на Радослав и едва обуздавайки учестеното си дишане от  джогинга, той се опитва да прикрие естественото си смущение.

    - Билките са дар от бога - опитва контакт малкият.

    - Да, когато се берат сутрин - задавено демонстрира познания Радослав.  Забързаното му говорене рязко контрастира на спокойния глас на гнома.

    - Когато са росни и се берат преди изгрев, имат особено излъчване - казва странникът.

      Наистина е прав за излъчването. Поради ранния час слънцето закачливо променя оттенъците по лицето му ту в оранжево, ту в сребристо-лилаво и прави усещанията по-ярки.

         - Да, този букет има особен колорит. - Радослав кима към малката, сгушена в ръцете му, стиска от билки. - Сигурно правиш отвара за добиване на сила.

    - Не ти е нужна сила - казва странникът. - Нужно ти е да се доближиш до знанието. То е навсякъде около теб, но ти го търси само около родния си край. Там само можеш да намериш ключ към него. Знанието такова, каквото е, както и билето, можеш да сетиш само около дома. Днешните хора са забравили за тази подробност. Те витаят около вторични ценности, далеч от род и приятели.

    Речта му е прекалено дълга. Тя ги подсеща  за приятелите им зад океана, напуснали страната по причина за изява или прехрана.

    - Бързам, извинявай. Ще се видим пак - казва бягащият и продължава да спряга навика. Той  неусетно улови пътечката, малка и неугледна, по която бе минал гномът, за да се срещнат фатално и за двама им. Тя се промъква незабелязано до стадиона на родния му град, сгушена сред случайни, напиращи за изява представители на черния бъз, магарешкия бодил, рогачката и всякакви още преплитащи се дребни и едри бурени.

   “Ба! Бурени. Каква смешна дума. Особено звучи.”