Застанах на перона. На земята стоеше полупразният ми куфар. Около мен беше пълно с хора, който чакаха своя влак и с други, които стояха там, за да посрещнат любимия, любимата или някой дългоочакван гост.  Зареяна в мисли, едва чух свистенето от спирачките на пристигащият влак. Спря и отвори врати. Хората слизаха и се качваха с усмивки, а аз стоях там по средата с билет в ръка, билет за никъде. Докато се бях втренчила в нея, чух някой да говори сякаш на мен – Млада госпожице, затваряме вратите, качвайте се. Надигнах глава и видях млад мъж, усмихнат, със сини очи като океан, океан, в който току що потънах. Обзе ме чувство на топлота. – Хайде, бързо, ще ви подам ръка. Протегнах длан към него, билета, който държах в нея падна на спирката, оставайки в моето вчера, а аз тръгнах към своето утре.