Денят е петък, месецът е юли, а годината е 1990-та. Лятото е в разгара си, аз съм безгрижно студентче, освен това съм и във ваканция, а нашите са се омели на някъде и теренът е свободен. Съчетанието от гореизброените факти довежда до логичното заключение, че вечерта е подходяща за усвояването на известно количество бира в домашни условия. С осигуряването на бирата се нагърбих аз, защото, както вече споменах, съм във ваканция, а останалите трима от заверата са на работа.
По това време масово разпространената бира не предлагаше някакво особено разнообразие. В РУМ-а (РУМ - съкращение от „районен универсален магазин“) в Младост-2 можеше да се намери „Светло“ пиво, „Оригинално“ пиво и „Столично“ пиво, както и някаква бира, чиято марка беше „Prinz“. Водеше се вносна, беше два-три пъти по-скъпа от останалата и в общи линии никой не я купуваше. При това говорим за случаите, когато е добре заредено, тъй като можеше да се случи и да няма друга бира, освен споменатия „Prinz“. Примерно в петъчния следобед, щото вече е изкупена или в понеделник, понеже още не са сколасали да заредят, като последното можеше да се случи и във вторник. Тази беда в ученическите години лекувахме по следния начин: В четвъртък измежду прашясалите каси с некупуваната от никой бира „Prinz“ скривахме една-две каси от „светулката“. Та петък или понеделник хвърляхме по някоя и друга касиерка в дълбоки размисли, като се появяха два субекта на касата, помъкнали тарга от свършилото „Светло“…
Имаше разбира се и други марки бира, но те си бяха регионални и можеха свободно да се намерят в съответните региони - "Каменица" в пловдивско, "Шуменско" пиво из шуменския регион, "Бургаско" пиво към Бургас и т.н.
Това с марките си беше бял кахър, споменавам го просто така, да тече лакърдията. По-сериозният беше дали въобще в определен момент ще намериш някаква бира, па ква ще да е.
В ранния петъчен следобед се запътих към въпросния РУМ, който се намираше на пет минути от нас, влачейки с мен една пазарска количка, която смятах да натъпча до горе с бира. Когато влезнах в магазина, обаче, се сблъсках с грубата действителност в най-суровия ù вид. Бира нямаше никаква! Ни „Prinz“, ни „Светло“, ни дявол! ‘бах го, другарко! Върнах се вкъщи и измъкнах от мазето старото „Балканче“. Закачих пазарската количка като ремарке за багажника на колелото и тръгнах да обикалям магазините из околността. Първо минах през един павилион на предпоследната спирка на автобус триста и шест, известен под името „Шатрата“, където принципно продаваха само бира и безалкохолни, също така беше и алкохолишко сборище. Сега обаче не продаваха нищо, продавачът - един отявлен пияница, таман затваряше, като ме уведоми, че всичката бира е свършила още преди няколко часа. От там поех към супермаркета до даскалото, известен просто като "Супер-а", където още на входа чух следния разговор:
- Хляб дали има ма, Сийке - питаше една лелка, друга подобна на нея, пред входа на супермаркета. Така и не се разбра какво се готви да отговори леля Сийка, защото излизащият в този момент от магазина небръснат чичка със смачкан вид и недопушен фас, затъкнат зад ухото, подхвърли:
- А-а-а-бе, то бира нема, тая хлеб търси….
Е ся я втасахме!
Плануваната бирена сеч отиваше на провал…
Потеглих към пазара в Младост-1, сетих се, че имаше един магазин наблизо… Там обаче захапах поредната тесла, а една от продавачките направо уби и последния лъч надежда у мен, като съвсем авторитетно ми заяви, че в момента по Черноморието имало недостиг на бира и всичкото производство било насочено към курортите, така че в близките дни изобщо не се очаквало зареждане…
Това сега на някой може да му звучи малко като приказки от 1001 нощ, ама тогава си беше толкова реално, че нямаше повече накъде...
Та, под палещите лъчи на следобедното юлско слънце бавно се придвижвах по тротоара на бул. „Людмила Живкова“, сега „Александър Малинов“. Въртях унило педалите, почти изпаднал в депресия от така неочаквано сполетялата ме бирена катастрофа и се напъвах да се сетя за някой по-забутан магазин из квартала, където може пък да е останала някоя и друга шишалка. И точно в този момент, с тътена на адовата мощ, ме задмина един камион, пълен до горе с бира! И изведнъж Светлина озари изстрадалата ми душа, и чух камбанен звън, и гласа господен даже чух! И като стъпих на педалите, леле мале, шампионът на „Тур дьо Франс“, тройният носител на жълтата фланелка. Погнах го тоя камион като обезумял, а пазарската количка отзад се вееше като пиратско знаме. След десет минутна гонитба из кварталните улички се спряхме пред една бакалия, тип трафопост, нейде из Младост-4. Служителите се захванаха да разтоварват стоката, а аз, целият плувнал в пот, точех лиги на една пейка до магазина. След петнайсетина минути отвориха, че от два до четири не работеха. Нахлух вътре като душевно болен маниак и се нахвърлих на касите с бира бетер свиня на копаня. Количката побра 34 бири и аз щастлив се изнесох победоносно от магазина. Закачих отново за багажника на колелото импровизираното ремарке и полекичка, че да не зяносаме материала в някоя дупка, поех в обратна посока.
По-нататък е ясно.
В хладината на нощта цялото налично количество бира бе усвоено с адски кеф, съпроводено с няколко тигана пържени картофи, а някъде в бекграунда един подир друг гласовете на Леми Килмистър и Удо Диркшнайдер нежно галеха слуха!
© Димитър Маринов Все права защищены