Седях на една пейка в парка, голям столичен парк, добре ремонтиран, с много места за сядане, с много детски площадки, с дървета, които са от преди повече от петдесет години. Красиви, величествени, а в летните месеци даряващи с хладина всеки, потопил се в техните владения… 
   Седях в близост до една от детските площадки. Винаги ми е много интересно да наблюдавам деца и родители, баби и дядовци с внуци. Професионално изкривяване, първо съм детски учител, а после всичко останало. И както си седях на пейката в този красив ден в края на лятото, чух как един господин доста високо говореше по телефона:
- Добре, майче, не се притеснявай, ще дойда и ще закарам килима на автомивката за пране, само че ще е малко след 13.00 часа, че сега съм с внучката в парка, да я разходя, че майка й работи от вкъщи, не може, а пък аз имам време нали знаеш, в пенсия човек вече има много време. Ти как си? - мълчание, в което явно слушаше майка си - Добре, майче, почивай си, не излизай сега в горещото, аз ще ти купя и витамините преди да дойда за килима… ….ама разбира се, че няма проблем, не се тревожи… и аз много ти благодаря, мамо, обичам те, ще се видим скоро! 
   Еха… толкова отдавна, да не кажа никога не съм била свидетел на подобен разговор… толкова мило ми стана… така ми се прииска да доживея и аз такова отношение от моите момчета! Не че се оплаквам, напротив, имам прекрасни синове, гледани с любов, възпитавани от учител по призвание, със строгост, понякога, но винаги със справедливост… И наистина получавам признателност и уважение, синовна обич, но сдържано показвана. 
   А този около 65 годишен мъж с внучка на четири годинки говореше с такава открита обич, че направо ме просълзи… 
   -Габи, добре ли си, дядо, да съблечем ли блузката, че е горещо? - попита внучето си мъжът. 
   -Не, дядо, но ми се пишка - отвърна детето и дядото набързо събра играчките й, взе чантата и хвана детето за ръка. 
   -Добре, мила, отиваме в тоалетната, ей ги къде са новите тоалетни. 
   Тръгнаха. Любовта, която очевидно беше получил от майка си сега пренасяше в отглеждане на внучката, а вероятно с такава любов се беше отнасял и към майка й или баща й, не знаех кой от родителите е негово дете. 
   Проследих ги с поглед, усмихвах се след тях и в ума ми като ехо отекваха думите:
   -Благодаря ти, мамо…
© Людмила Данова