Сиво-бялата пустош беше огряна от червено-оранжевите ивици на залеза. Тогава сенките, които минаваха случайно, догониха розовите и теменужните видения и затанцуваха около тях. В изящните им извивки се прокрадваха лицата на стари като земята предания. Чакаха края на танца, за да разкрият някои от своите тайни. Само така щяха да придобият плътност и да заемат полагащото им се място. Не им се наложи да чакат дълго. Скоро уморените сенки се увиха в плащ от току-що изгрели звезди и притихнаха в очакване.

     Индигово-син силует се изправи в своите почти чудовищни три метра. Разпери пръстите на ръцете си и между тях можеха да се видят ясно ципите на земноводно. Лъчиста усмивка разкри белите, като току-що натрупал сняг, четиридесет зъба, а дългият, като на ехидна, език облиза малиново-червените устни. Странното създание започна своя разказ с глас на планински ручей, който се спуска по склона.

...

     Много, много отдавна, когато дедите ми били високи до пет метра и полупрозрачни, с малки носове и огромни очи, Земята била разделена на части от два триъгълника. По средата – там, където те се наслагвали един върху друг – се издигала величествена планина. Не била като тези, които познавате. До върха ù се стигало по  изсечени стъпала, които водели до върха, където била събрана цялата човешка мъдрост. Имало само едно условие, за да бъде покорена – този, който тръгнел, да не се отклонява по някоя от криволичещите около стъпалата пътеки. Мнозина тръгвали по тази примамлива стълба, но още преди да стигнат до средата, усещали слабост и не можели да продължат.

     В селото, което се било сгушило в подножието на планината, живеели двама братя-близнаци. Докато мълчали, никой не можел да ги различи един от друг. Лицата им били овални. Кожата им – синя през зимата и червена през лятото – била гладка и опъната. Отворели ли, обаче, усти, веднага ставало ясно кой говори. Добу бил хрисим и винаги имал мъдър съвет за изпаднал в беда човек. Имгу пък винаги повтарял все едно и също: „Стига с този страх! Трябва да плачеш за това, което не си направил.” Въпреки това, те живеели мирно един с друг и никога не се карали. Един ден Добу казал:

     - Да изкачим планината, братко! Сигурен съм, че горе ни чака много мъдрост. Готов ли си?

      - Иска ли питане, братче? Да тръгваме!

     Приготвили се за път и тръгнали, като се подкрепяли взаимно. Нямало нужда да говорят много – разбирали се само от поглед. Скоро стигнали до средата на стъпалата. Клепачите им започнали да натежават, а краката им се подгъвали в коленете. Имгу извадил от торбата си пресни плодове, но те изгнили още преди Добу да протегне ръка. Двамата братя разбрали, че пътят им ще бъде осеян с много трудности.

-         Да си починем, братко. После ще изпием отварата, която нося – казал Добу.

-         За всичко си помислил, братче. Да, ще си починем и ще изпием билките, но аз ще тръгна по пътеката. Ще спестя време. Ще те чакам горе, обещавам.

-         Както си решил, така да бъде! Само не забравяй, че понякога преките пътища са дълги, колкото цял един живот.

-         Поне няма да плача, защото не съм опитал.

     Двамата братя се засмели, а после опрели главите си и тутакси заспали. Какъв сън са сънували, никой не знаел, но когато се събудили, те се подкрепили с отварата на Добу и усетили как силилите им се удвояват. Простили се един с друг и всеки тръгнал по начина, по който бил избрал.

      Добу вървял бавно и често си почивал. Той знаел, че трябва да пести силите си и разумно следвал съветите на онези мъдреци, които знаели как се стига до върха на планината. Веднъж, когато му оставали само стотина стъпала, Добу видял с крайчеца на окото си една черна сянка, която профучала покрай него по пътеката. „Сигурно е Имгу. Поспал е повече и сега бърза, за да ме изпревари. Ех, братко, дано ме чакаш горе жив и здрав!” Добу бързо пропъдил съмнението от себе си. Бил достатъчно мъдър, за да знае, че мислите добиват плътност, когато човек се съсредоточи върху тях или ги допусне при силна тревога. Той изпял една песен, с която дал кураж и на себе си, и на брат си и започнал най-трудното изкачване – последното. Добу броял и на всяко стъпало си казвал по една красива дума. Когато стигнал до „108 – мъдрост”, той се бутнал в нещо и спрял. Срещу него стоял стар, много стар човек, превит в кръста. Дългата му, бяла брада опирала в земята. Черно расо, вързано с дебело, конопено въже, скривало тялото на човека, а качулката – главата му. Виждали се само възлестите пръсти на сбръчканите му ръце.  Те стискали тънка, дълга тояга, чийто горен край завършвал с глава на змия, отворила устата си.

-         Добър ден, мъдри човече! – поздравил Добу. – Ти си първият, който ме посреща тук, на върха на Планината на знанието. Кажи ми, моля те, дали брат ми не е дошъл по-рано. Той изглежда досущ като мен.

-         Дойдох, братче, дойдох – старецът вдигнал глава и Добу познал очите, които били единствените, останали непроменени. – Изживях живота си на един дъх. Без да се усетя, стигнах края му. Само твоята вяра в мен и добрите думи, които редеше по последните сто и осем стъпала, ме удържаха жив, докато дойдеш. Имам да ти казвам две неща. Едното, ти го знаеш – не можеш да стигнеш до върха безнаказано, ако не изстрадаш катеренето. Другото е, че ето там, вляво, има една статуя. Тя е от камък, но когато седнеш в краката ù, ще започне да ти чете от плочата, която държи в ръцете си. Това ще стане възможно, защото моят дух ще влезе в нея, а тялото ми ще се изсипе като пепел в устата на тази змия – Имгу кимнал към тоягата в ръцете му. - Не страдай, братче, аз опитах. Освен това, ще продължа да живея чрез теб, безсмъртния.

      Както казал Имгу, така и станало. Добу научил много мъдрости, между които и тази как да напуска тялото си. Така успявал да разгласи мъдростите по целия свят без ограничения. Той прави това и до днес. Само че не всеки е готов да го чуе. Едни се присмиват, други се страхуват и само чистите в сърцата си ги приемат с радост. След като времето за връщане в тялото идва, Добу сяда в краката на брат си и научава нови мъдрости.

...

     Индигово-синият силует се завъртя сто и осем пъти около себе си и се превърна във висок стълб насред сиво-бялата пустош. Всеки, спрял до този стълб, научава по една история. Каква ли ще бъде вашата?

01.12.09 г.