В изпълнение на приоритетна поръчка от Mia2442

BOAT ON THE RIVER

… Take me back to my boat on the river
I need to go down, I need to come down
Take me back to my boat on the river
And I won’t cry out any more…

Styx

„Много съм доволен от твоята работа, Джени!”, проф. Карпентие намести очилата си с като че ли нарочно подбрани безвкусни рамки. „Наистина се радвам, че дойде в моята катедра чак от… България беше, нали?...  Седем статии за по-малко от две години! Да ти призная, и аз се вълнувам, като гледам броя на резултатите, които Google намира за Евгения Михтарска. Дори малко ти завиждам!” Тук сведох скромно поглед, както се очакваше от мен.  „Темата за човешкото жертвоприношение в аборигенните култури е - как да кажа - малко деликатна и… би уплашила доста от твоите канадски колеги. Ти си интелигентно момиче и добре разбираш, че идеята за политическа коректност често задушава свободата на научното търсене в Северна Америка. Именно човек като теб, идващ от Източна Европа и свободен от нашите предразсъдъци, можеше да разработи тази тема… Защо не пиеш чай?” „Извинете, Професоре, слушах Ви внимателно!”, побързах да кажа и си налях малко от китайското чайниче в една миниатюрна чашка. Отпих. Не понасям жасминов чай. „Така, че, скъпа Джени, мисля, че твоето изследване навлиза в решителен  етап. Време е да се докаже съществуването на тази практика у племето Куакуала, макар и в близкото минало. Предполагам, че ще се сблъскаш с враждебност и недоверие, може на моменти и да почувстваш опасност. Но знаеш, че нашата наука не е за страхливите.” „Разбира се, Професоре!” „Ами тогава… подробностите сме уточнили отдавна! Желая ти успех!” „Благодаря!”, казах и станах. Усещах погледа на професора върху дупето си  по време на няколкото безкрайни стъпки до вратата на просторния му кабинет в Катедрата по антропология. Защо ми беше да обувам тези тесни дънки?

Докато шофирах през покрайнините на Ванкувър и гледах спретнатите еднофамилни къщи, си мислех, че няма да видя цветовете на града в продължение на няколко дълги седмици. Тихият океан по това време на годината ми напомняше с цвета си Черно море  през пролетта, когато туристите още не са нахлули и то не се срамува да показва на нас, които го познаваме, истинското си лице. Странно ми беше да помисля, че напуснах родната си Варна тъй отдавна и минах през толкова много градове – София, Лондон, Торонто, Ванкувър - движейки се все пó на запад като че ли по нечия неведома повеля.  Дали щях да се върна там някога? Имам предвид истински, а не само за седмица-две – за да се видя с напълнелите си, отдавна омъжени приятелки и да опитам мусаката на мама? Разбира се, не знаех. А заснежените планини в далечината ми напомниха, че това все пак не е Черно море и че аз не съм си вкъщи.

Кейт беше на 22 и, естествено, родният ú език бе английски. След колежа се беше върнала в родния си Форт Куакуала, за да стане учителка. Сприятелихме се почти веднага. Тя говореше с голяма носталгия за Ванкувър и веднъж, макар да знаех, че това не е редно, я попитах: „Защо се върна?”. „Не знам”, каза тя и леко дръпнатите ú черни очи за миг се задържаха върху чашата  ú с разреден  скоч, „трудно е да се обясни. Но докато момчетата ме целуваха в клубовете на Ванкувър, през цялото време имах чувството, че съм забравила лодката си тук…”

Бях сигурна, че Кейт е човекът, който ще ми помогне да започна проучването си. Естествено, не можех да ú кажа всичко. Самите куакуала не признават съществуването на практиката и това може да бъде разбрано. Затова ú казах само, че ме интересуват информанти, които добре познават традициите на племето. „О, Джени, тогава ти трябва да отидеш при Колибите!”, отвърна тя, почти без да се замисля. „Колибите!?” „Ами да, това са 5-6 старовремски колиби. Направиха ги преди време няколко от нашите старци на мястото на лагер, който народът ни е използвал многократно при периодичните си миграции. Звучи малко злокобно, но всички казват, че… те се връщат там, за да умрат. Може би просто не са с всичкия си, не знам.” „Какво е това място, Кейт?” „О, аз съм ходила само веднъж да занеса обувки на дядовия брат. Много е красиво – на брега на реката е, заобиколено от гигантски секвои. Имаше и няколко старовремски канута. Като в някакъв филм – ние „индианците” (тя направи „кавички” с пръсти) си оставаме романтици. Може би затова нямаме и бъдеще…”

Да, колибите бяха 4-5. Паянтови постройки от грубо одялани греди. Беше ме страх да си представя какво е да се спи в тях през зимата, когато виелицата навява сняг през процепите. Бяха на самия бряг на реката, в която наистина видях няколко канута.

Посрещна ни дядовият брат на Кейт. Беше свеж и силен, въпреки очевидните си 80 години и като че ли не се канеше да умира. Лицето му обаче изглеждаше угрижено. „Вождът е на смъртно легло”, каза той вместо поздрав. „Съжалявам!”, отвърна  Кейт, а на мен обясни: „Не знам дали някога е бил вожд, но със сигурност е бил нещо като шаман. Старите много го уважават!” След като бях представена, старецът ни поведе към колибата на Вожда. Вътрешността тънеше в полумрак и миришеше на груб тютюн. На пода, заобиколен от няколко старци, потънали в мълчание, лежеше, конвулсивно стиснал луличката си, Вождът. Мръсните му бели коси се стелеха върху плъстените одеяла. Изглежда беше в полусъзнание, защото от устните му се отронваха  откъслечни думи на езика куакуала. В очите му блестяха застинали сълзи. Познанията ми по граматика за този отмиращ език не бяха достатъчни, но отделните думи успях да разпозная: „Тауая (може би беше име?)… лодката… реката… Тауая… прости ми… отново при теб… Великата мечка… за последен път… пригответе…” Една от жените стана и започна да дава бързи указания на две от по-младите си посестрими. Не можах да разбера какво точно казва, но очевидно ставаше дума за лодка, река и нещо, което си преведох като „завързвам”.

„Какво става?”, попитах една от жените на английски. Тя ме погледна с подозрение, но след кратко обяснение от страна на Кейт се усмихна. „Ами… Старецът умира. Нищо не може да се направи. Иска… да го сложим в лодката му. Тя ще го отнесе при Великата мечка. Това е наш стар обичай…” „А… кой… коя е Тауая?”, престраших се да попитам. Старицата смръщи лице и се приготви да ми обърне гръб. Тогава забелязах неочаквано бистрия поглед на Вожда, прикован върху мен. „Мис”, каза ми той на чудесен английски. „Защо аз да не ти отговоря? Така може би е по-добре!” Загасналата луличка падна от съсухрената му ръка. „Аз обичах Тауая. Щях да се оженя за нея. Но… тя замина при Великата мечка.  Преди да е дошло времето ú. Така трябваше. Защото хората от племето мряха като мухи, застигнати от коварна болест. Нямах друг избор. И сега, след толкова години, поемам по пътя към нея…” Не казах нищо. Вече знаех, че хипотезата ми е вярна. Но кой знае защо не можех да извадя бележника си и да запиша чутото.

Старците изнесоха вожда на грубо скована носилка и го положиха в едно кану. За моя изненада, след като го покриха с кожено одеяло, го завързаха с въжета. После пуснаха лодката по течението. „Човекът е още жив!”, исках да извикам, но знаех, че това е нещо, което антропологът никога не трябва да прави. Кейт ме гледаше с болка и срам. Разбирах, че съжалява за онова, което ми е показала. „Сега ще има погребално угощение”, каза тя. „Ако искаш, ела в колибата на вожда!” „Нещо ми стана малко лошо!”, излъгах, „Ще дойда след малко!” „Както искаш!”, вдигна рамене тя. „Донякъде те разбирам…”

Когато всички потънаха в мрака на колибата, вече бях решила какво да правя. Скочих в едно от канутата и го отблъснах надолу по течението. Скоро видях лодката на Вожда. Тя бе заседнала на един завой на реката. Странно място, обрасло в папрат, изпочупен на много места от нечие тежко туловище. Сигурно мечки идват тук да ловят сьомгата, която изпълва реката. Но когато приближих достатъчно, едно разкритие смрази кръвта ми. Онова, което ми бе заприличало на бели камъни, се оказа няколко оглозгани човешки черепа. Трябваше да спася болния старец незабавно, дори и да рискувах завинаги научната си степен. Тъкмо бях взела това решение, когато чух ужасяващ рев откъм гъсталака. Какво можех да направя сама срещу мечка стръвница? Бях закъсняла!

Забих пръта в дъното и спрях лодката, която неудържимо се бе понесла към смъртоносния завой. Можех само да наблюдавам онова, което става. Защо, защо не останах във Варна? За миг  сянката на кръжащия над главата ми лешояд ми се стори сянката на гларус, а приближаващият рев на мечката се успокои, докато заприлича на шума на прибоя.

И тогава… видях как от гъсталака излиза гола двадесетгодишна девойка, загърната в дългата си до земята катраненочерна коса. Под краката ú не се чуваше пращенето на съчки. Девойката доближи спрялата лодка и се усмихна. После коленичи до нея и разля водопада на косите си върху лицето на Вожда. Целувка ли беше това?

„Професоре, много ми е неудобно да го кажа, но… боя се, че експедицията не даде резултат. Не можах да намеря никакви доказателства за човешки жертвоприношения у племето куакуала…” „Не се разстройвай, Джени, ще се наложи да направим някои малки корекции в тезата на дисертацията ти. Между другото, свободна ли си тази вечер?” „Не, Професоре, мисля да стягам багажа си за България…”