Боли. Лошо. Болест. Страдание. Защо боли? Защо трябва да усещаме болката? Не можем ли да намерим произхода и и да я премахнем веднъж завинаги? Произход на болката? Ами-и да! Тя... тя произхожда от живота. Животът започва с болка. Животът се развива посредством болка. Животът се осмисля от болката. И какво излиза? Болката - основен спътник на живота. Тя е методично помагало в еволюцията на всеки жив и развиващ се организъм. Болката - основен индикатор, в стремежа ни към щастие. И никой не я търси. Никой не я иска. Всеки се пази от нея. Никой не я обича. Всеки се чувства зле, когато боли. А тя напук, е неотлъчно с нас. Боли глава, боли ухо, боли зъб, боли коляно, боли душа, боли от загуба, боли от неуспех, боли от безпомощност. И правим всичко възможно да я потушим, да я елиминираме, да я изхвърлим. И често успяваме. До следващата болка. До следващата борба. До следващият урок. Каквото и да правим в тоя живот, съзнателно или не, постоянно сме в борба с болката. Постоянно търсим начини да я тушираме. А тя? Тя е безсмъртна, доколкото е такъв Животът. И е нагла. И нахална. И мъдра. Победите ни над нейните метаморфози са епизодични и в никакъв случай, не решаващи. А когато болката захапе с оная, обратната захапка, като нищо може да изцеди силите ти, докато се гърчиш в неравна борба. И когато стане твоя сянка, когато се врече на теб, започваш да разбираш колко си сам, колко зависим и преклонен можеш да бъдеш. Когато болката стане твойта вечеря, твоя сън, твоето утро, твойте новини, тогава може би идва моментът на прозрение. Тогава светва оная мисъл, че и болката си има ахилесова пета и може да бъде победена веднъж и завинаги. Да! И тя дори е уязвима. Защото я има само, и само, и само тогава, когато има... живот. А "Оттатък", тя не може да премине. Поне така съм чул. Не знам. Но... ще разбера...