В „Свирката” нямаше никого, ако не броим Тенчо кръчмаря. Минаваше седем вечерта, а всички маси бяха пусти. Не звучеше дори музика.
Тенчо стоеше зад бара и омърлушено решаваше поредната кръстословица. Това бе обичайното му дневно занимание. Дотолкова се бе обиграл в разгадаването и комбинирането на букви и думи, та вече имаше чувството, че всички вестници публикуват едни и същи ребуси. Вечер обаче рядко му оставаше време за губене. Но не и тази.
Почеса се по тила и хвърли разсеян поглед към пустото помещение. Поклати глава и погледна часовника. Девет и десет, а няма нито един клиент.
Вратата се открехна. Пешеходеца подаде глава и сякаш се поколеба дали да влезе. Кръчмарят обаче вече го бе съзрял, така че прекрачи прага.
Тенчо сгъна вестника с кръстословицата и го мушна отдолу.
- Къде са се дянали всички? – Пешеходеца приседна на най-близката маса, където обикновено се събираха картоиграчите.
- Грип – кратко отвърна Тенчо.
Не си падаше по дългите обяснения. Добави само:
- Болен свят.
Вирусът вилнееше из града като разгневена варварска орда и поваляше стотици всеки ден. Училищата бяха затворени за седмица, болницата прекрати операциите и забрани свижданията. Поне половината служители от всяка фирма в града се бяха тръшнали болни.
А от „Свирката” - всички.
- Лимонада ли? – свойски попита Тенчо.
Пешеходеца кимна.
- В тефтера?
В тефтера означаваше на вересия. Пешеходеца се насили да кимне повторно. Приближи се до бара и се облегна на плота в очакване на питието си.
Тенчо обаче първо измъкна тетрадката и я запрелиства. Пешеходеца се втренчи в нея. Беше дебела и изпълнена почти цялата. Забеляза имената на повечето постоянни клиенти на „Свирката”, изписани с големи букви в началото на личната им страницата. Името на Доктора също беше там. И дори на Ванко Тенекеджията.
Пешеходеца ахна.
- Всички ли са тук? – попита с прегракнал глас.
- Че как – възкликна кръчмарят. Понякога си мислеше, че тетрадката с вересиите в „Свирката” е точно копие на Божия тефтер. Нито едно име не бе пропуснато.
- Бедняшки свят – вметна Тенчо и старателно вписа поредния борч на Пешеходеца. Една лимонада. Трийсет и пет стотинки.
- Аз май водя класацията по дългове – облиза пресъхналите си устни Пешеходеца, плъзгайки поглед по дългия списък под името му.
- По лимонади да – изсмя се кръчмарят. – Но като сума си на опашката.
Той мушна тетрадката под бара и се изсмя отново.
Кой знае на какво. Понякога хората не могат да обяснят на какво се смеят, особено когато не им е до смях.
Пешеходеца взе бутилката и седна замислен на масата. Не бе очаквал, че хората, които виждаше всяка вечер да хвърлят настървено заровете или да пляскат със замах картите на масата, са потънали в дългове. Честно казано, всеки от тях изглеждаше по-заможен от самия кръчмар. „Свирката” бе грозно тенекиено кръчме, което едва ли носеше някаква печалба. От общината го бяха нарочили за събаряне отдавна. Беше просто въпрос на време да изчезне.
А всички те бяха в тефтера на Тенчо. Гледай ти.
Входната врата изскърца и бавно се отвори. Вратата на „Свирката” бе добре смазана и обикновено не издаваше звук. Май скърцаше само когато влизат непознати.
Мъжът бе около петдесетгодишен, с побеляла коса и бабаитски накривена кафява платнена шапка. С няколко едри крачки стигна бара.
- Де го Ванко? Цяла вечер го търся?
Кръчмарят сви рамене. Не съм го виждал.
- Жена му каза, че бил болен. Крие го, според мен – обвинително заяви новодошлият.
Кръчмарят се усмихна криво.
- Понякога хората просто казват истината.
Пешеходеца мълчаливо оцени думите му и скришом вдигна лимонадата си за наздравица. Тенчо остана невъзмутим.
Мъжът бавно свали шапката си и се почеса замислено по темето.
- Дай една водка. И сода.
- Три и петдесет – твърдо каза кръчмарят, без да мръдне.
Мъжът бръкна в джоба. Извади смачкани банкноти и отброи сумата на плота. Добави монета и зачака.
Тенчо наля водката и му я подаде. Поколеба се, после сипа и на себе си едно малко.
Непознатият се настани на масата до Пешеходеца и отпи мощна глътка. Шумно издиша и надигна шишето с газирана вода, после го тракна шумно на масата.
- Заради Ванката губя двеста лева тази вечер – обясни с извинителен тон. - Ремонтира едно рено, чудесна кола, но собственикът е решил да я продава. Намерил съм купувач, моят дял е две стотачки. А не мога да открия майстора - оплака се накрая.
- И утре е ден - философски отбеляза кръчмарят. Малката водка му действаше умиротворително.
- Утре... - изсумтя мъжът. - Утре я камилата, я камиларя...
Абе има още едно рено за продаване, но не го бива толкова. Клиентът сигурно ще свали поне стотачка.
Непознатият изпи останалата водка на един дъх и се изправи.
- Ама сто е повече от нищо. Ще ида да я видя – нахлупи кафявата шапка на главата, махна неопределено с ръка и се понесе към изхода.
Вратата отново изскърца.
Тенчо сипа със замах нова доза в празната си чаша и я пресуши на един дъх. Намираха се в кръчма, все някой трябва да пие.
- Двеста лева... Разбойник – промърмори.
Пешеходеца не бе сигурен дали е чул правилно, затова отвърна предпазливо:
- Ами... и това си е болест...
Кръчмарят скептично поклати глава, но не каза нищо. Хвърли жаден поглед към бутилката, но се отказа. Ще се прибере и той една вечер навреме като хората, ще погледа телевизия, ще се скара с жената. Стана късно и бе ясно, че повече никой няма да пристъпи в „Свирката”.
Пешеходеца се надигна.
- Аз ще тръгвам.
Тенчо не отговори, вперил поглед в изкушаващата бутилка водка. Беше пълна повече от половината.
Врата се затвори безмълвно зад Пешеходеца. Той вдъхна с пълни гърди и тръгна невъзмутим в нощта сред блуждаещите варварски вируси.
© Тодор Кръшков Все права защищены
1