​​​​С побелели без време коси, обляна в сълзи, приседнала на гроба на детето си, една майка говореше на своя син. Говореше и на Господ. 

-Защо? Защо Господи Боже наш? Защо ми го взе при себе си толкова рано? Той беше ангел за всички нас тук на земята, Защо полетя тъй внезапно към небесата? Как така на сила приключи земния му път? Кажи ми, Боже... Дай ми отговор! Дай ми утеха и мир на душата му! Умолявам те... 

Господ слушаше. Той  както винаги имаше планове. За всичко. За всеки. И реши да й прати един друг земен ангел, който да я направлява по трънливия земен път към истината, да й носи утеха, да й дава надежда, да отвори натежелите  й от сълзи очи, за да може тя да познае всеобщата хорска любов.

Но тя още не знаеше.

Мина месец. Два. Три...и още толкова. 

И един ден той се появи. Онзи, който Бог беше решил да бъде нейната сила и глас по пътя към истината. 

Той беше странен. С пиперлив език. Прям, силен и безстрашен. Но душата му беше мека като памук и в същото време голяма, събрала толкова много болка и мъка. И гняв. Това го правеше различен. 

Лъч надежда проблясна сред тежките, сиви и мрачни облаци, и така с всеки изминал ден небето над тях започна да става все по-ясно. Много скоро трябваше слънцето да заблести с целия си блясък. Очакваха го с вяра за топлина и светлина. Знаеха, че дори след най-тежката буря, изгрява слънце. 

По неясни причини един ден нейният земен ангел се разболя. Жената се опитваше да му помогне, правеше всичко по силите си. Чувстваше се отново безсилна и сломена. Той беше нейната надежда, път и светлина в мрака... Тогава отново се обърна към Бог:

-Боже, ти който си на небесата, виждаш и чуваш всичко! Защо ме забрави? Нямаш ли милост към мен? Защо позволяваш това да се случва и да не мога да намеря отговорите, които ще донесат утеха за мен и покой на душата на детето ми?  Не е справедливо, Господи! Защо не чуваш молитвите ми?... 

Господ Бог я изслуша и отговори:

- Аз не съм те забравил, дете мое. Чувах те и те гледах през цялото време, но бях твърде зает да броя сълзите ти, защото те са много. Чувам, виждам и не забравям. Имам много дела, които да свърша и всеки по реда си ще получи това, което заслужава. Времето наближава- за едни по-рано, за други по-късно. Записвам си всичко. 

/"Няма ненаказано зло, 

няма невъзнаградено добро.

Имай вяра в справедливостта 

и остави останалото да бъде."/