БОЯН
Месец септември. Кафето чернее в чашите недопито, като траурна лентичка в сърцето, когато си отива мама. Тони седи с приятелка. Ранният следобед звъни в падащите листа. Отсреща в двора на училището детска гълчава запраща топката ту в едната врата, ту в другата. Последните летни дни са най-сладки.
Тогава се появи той. Заоглежда масите с присвити очи. Един слънчев лъч се отклони от траекторията си и го посочи.
- Познавам го, но откъде?
Тони вдигна рамене неопределено.
- Сигурно е някой артист… - афишът пред очите напомни за предстоящото вечерно представление.
Тогава още не знаеше, че душата ù го е познала. Сините очи зад стъклата, сребреещи снопчета любопитство покрай бледото, с добре поддържана брада лице, привидно спокойните широки рамене, високото открито чело излъчваха и доза суетност. „Професионалният навик да виждаш подробностите и да оформяш цялото дава предимството да си една стъпка напред” – отбеляза наум младата жена.
Месец по-късно Боян тичаше към нея и тя към него в случ ...