БОЯН

               Месец септември. Кафето чернее в чашите недопито, като траурна лентичка в сърцето, когато си отива мама.  Тони седи с приятелка. Ранният следобед звъни в падащите листа. Отсреща в двора на училището детска гълчава  запраща топката ту в едната врата, ту в другата. Последните летни дни са най-сладки.                    

              Тогава се появи той.  Заоглежда масите с присвити очи. Един слънчев лъч се отклони от траекторията си и го посочи.

               - Познавам го, но откъде?

              Тони вдигна рамене неопределено.

               - Сигурно е някой артист… - афишът пред очите напомни за предстоящото вечерно представление.

                Тогава още не знаеше, че душата ù го е познала. Сините очи зад стъклата, сребреещи снопчета любопитство покрай бледото, с добре поддържана брада лице, привидно спокойните широки рамене, високото открито чело излъчваха и доза суетност. „Професионалният навик да виждаш подробностите  и да оформяш цялото дава предимството да си една стъпка напред” – отбеляза наум младата жена.

                Месец по-късно Боян тичаше към нея и тя към него в случайните срещи. И се любуваха един на друг, на времето, на поредните си книги, на общите познати.

                 Тони работеше като учителка. Стройна и усмихната в себе си, в една бистра утрин тя бързаше за час, когато го видя отдалече. Косите ù попиха от слънцето, кадифеният поглед доби цвят на горски мъх – как  ли изглеждам? Спряха се, нетърпеливи. Говореха  съвсем обикновени неща:

               -  Всеки ден ям по път ябълка и закуската ми свършва пред училището… Изчислил съм го... Искаш ли да пием кафе? – Боян излъчваше свежест и увереност.

               - Имам втори час, не мога. 

                Парченце от ябълката беше останало по брадичката. За малко да посегне да го махне. Не посмя. Може би за пръв път се притесни – искаше да го докосне.

                Светлина се отърколи в пътеката им и я направи широка и златна. Все по-често погледите бягаха встрани, за да не подпалват.  Напрежението постепенно се сгъсти. Няма въздух. Той мълчи… Веднъж, точно се опитваха да водят разговор, който не касае личните им взаимоотношения, в кафенето  влезе момче в дънки с бяла тениска, позавъртя се като манекен на подиум, едва забележимо се усмихна на Боян и тръгна  към вратата.  Боян го посрещна и изпрати със замислен  поглед. Дори се обърна след хубавото му дупе. А Тони, тя в това време беше обсебена единствено от мисълта: „Ако го попитам… магията ще изчезне ли?” И реши да го направи чрез смс. Колко пъти писа и изтрива… в нощите, когато самотата е най-самотна.

              -          Не, не можем да сме повече от приятели.

Боян видимо беше  уплашен.

               Тони сякаш потъна някъде и всичко с нея.

               Сняг скърца в стъпките. Така вече две години. Тони промени визия коренно. Не споделяше с никого. Обичта ù стана мъдра и смирена. Търсеше отговори на въпросите сред природата. Чистото и необятно синьо на морето я зареждаше с позитивизъм. Отглеждаше своята светлина. И Бог  даде втори шанс. Но за кого?

               Слънцето  засвети отново за двамата. Ухае цветната градина със славеевите трели... Същите места, познатите пътеки. Докато той пак не пусна стъклото пред себе си и нe се потопи в своя аквариум.

                Загадката застрашаваше да се превърне в мъчителен лабиринт, но съдбата реши да открехне вратата. Беше в Стария град, когато звездите са сякаш кацнали на носа, едри и тежки в тъмносинята плът на нощта. На масата приятели поети. Градусите държаха горна граница. Огледало като разперено ветрило правеше стаичката да изглежда по-голяма, но и уютна. В първия момент Тони разтърка очи – както ù говореше нещо, Боян, зачервен от изпития алкохол, внезапно  се обърна. Тони видя как отразената част от лицето и тялото му направиха недвусмислен жест – покана за интимност към един от мъжете. Видя и отговора и ù  дойде много. Изумлението се замени с обида,  обидата – с отчаяние. Природата ли си играеше страшни шеги?

                  Този път тя си тръгна без питане. Болката изтече в калдъръма – като момиченце плака в тъмното. Времето не забърза своя ход. И я къса нещо тук вътре. Да го срещне ли?

                   Боян посещаваше психолог. От няколко  години известната д-р Илиева работеше върху  проблема му - трудно общуване с жените. 

                  - Бояне, ще трябва да ти кажа нещо, което не бива да те шокира. Много дълго преценявам споделеното в сеансите. Поеми дълбоко въздух и го задръж. Ти си хомосексуалист.

                   Мъж,  прехвърлил Христовата възраст, с един неуспешен брак и дъщеря тийнейджърка, не можеше да не изпадне в паника при това съобщение.

                    - Аз - гей… Аз – мека китка… Аз – п…

                     Драмата беше голяма. Дълго се опитваше да смеле тази информация за себе си, дори посети гей клуб… Боян изчете всичко, което откри. Последен си тръгваше от читалнята на Народната библиотека, заспиваше пред монитора вкъщи…

                     Месеците се нижеха като броеница на монах – бавно и сигурно. Към кого да отправи молитва? – Бог знаеше проблема му. И се молеше на себе си за себе си. Не знаеше, че се моли на Бог, който си беше направил храм в сърцето му...

                    Навръх Нова година. Явлението „Синя луна” правеше първата нощ брилянтна. Луната лесно откри тъжния прозорец и го обсипа със светлина. Надникна през широкото рамо на Боян. Върху бюрото му - разтворена книга. Поезия.

БЕЗ ПРАВО НА ОБЖАЛВАНЕ

Евнухът хвърля заровете с крак

и домът му е загадка.

Гейовете се множат в семейства,

а не могат да се размножават.

Това изглежда като да ловиш

с въдица вратата си

и да изпишеш: „Влез, за да излезеш”.

Всъщност пътищата ни навън не са ли

кастрираното Его вътре в себе си?...

                   Накрая Боян реши. Ще опита. Така се стигна до онази вечер в Стария град. Колко изпи – не помнеше. Едно ясно разбра - загуби Тони. Тръгна след нея в нощта. Но залитна, спъна се в тъмното и падна. Така го свари  изгревът – една човешка купчина в кривата уличка. Бездомно псе се беше свряло до него на топло.

                  Още същия ден Боян влетя в кабинета на д-р Илиева, грубо прекъсна някакъв сеанс. След него тичаше сестрата:

                - Но моля Ви, къде така? Върнете се, недейте.

   Боян не се контролираше:

                 - Аз не съм хомосексуалист, никой не иска да  е такъв, никой – той трепереше целият.

                 Мина време, д-р Илиева роди следващата диагноза:

                 - Бояне, твоята изолация е довела до патологично явление, рядко срещано – ти си автосексуалист.

                 - Авто… какво? Но какво е това? – Боян не можеше да преглътне поредното предизвикателство.

                 - Патопсихологията отчита напредващата нарцистична изолация на индивида и сексуалната „себедостатъчност”, които водят до отклонение от хетеросексуалните контакти, до патологична автосексуалност.

                 Предстоеше продължително лечение, в което главно лекарство щеше да стане Тони…

                Слънцето клони към залез. Тихото и кротко море се плиска в брега – вълните приплъзнат към пясъка, целунат го дълго и ненаситно и попият в него. От удоволствие той беше поел от карминовата багра на слънцето. В най-интимната си извивка  плажът не е пуст. Два силуета допълват идилията на вълните с пясъка.

                - Тук стоях, гледах простора и мислех за теб, а ето там - жената посочи кея, - там златото на изгрева ме караше да се чувствам златна за тебе, Бояне – Тони сияе.

                Видимо същият, Боян е изцяло променен. Лицето му е озарено от осмисленото чувство. Преплетените пръсти потрепнаха. Боян привлече към себе си светналата от обич жена. Някъде в дълбините сред сребристите отблясъци на мидена пазва заби бисерно сърце.

                Вълните притварят очи – да не смутят с нищо тази тъй дълго изстрадана любов.