Буря в корона – Глава 12: Кралският секретар

Бяха на не повече от четвърт ден от Грединг, когато колоната изведнъж спря. Едгар разтвори прозорчето на каретата.
– Какво става там?
– Конници приближават от изток – отвърна му един гвардеец – Капитанът каза да не се тревожите.
– Конници – думата се задържа в устата на Едгар – Какви конници?
Гвардеецът не сметна за нужно да отговори, та на Едгар му се наложи да види лично. Подаде главата си навън и впрегна чиновническите си очи колкото можа. Бяха около дузина, спускаха се от един хълм. Четирима от тях развяваха знамена.
– Конници на Гардрел – заключи Едгар. Гвардеецът сякаш мълчаливо се съгласи с него. „Посрещачи“, помисли си. Благородниците обичаха пищните дълги посрещания. Особено ако ставаше въпрос за важни гости. „Сега аз съм важен гост.“ С три дузини кралски гвардейци зад гърба си всеки става важен. Но ако останеше тук, щеше да го изпусне. Това би било лош етикет. Слезе от каретата и бързо се насочи към челото на колоната.
– Капитанът ви посъветва да не излизате докато сме на път – напомни му гвардеецът.
– Наистина е безразсъдно да се скача така от карета в движение – съгласи се и се обърна към застиналите колела – Добре, че не се нараних.
Едгар долови звучния кикот на кочияша.
– Негова Милост, регентът на Лангустия, също даде няколко съвета – продължи Едгар – Трябва ли да ви ги напомням?
Не трябваше. Войникът стисна зъби и го остави да продължи. За целия път до тук гвардейците така и не се бяха научили на уважение, навярно защото за първи път получават нареждания от секретар, било то и кралски. Така или иначе регентът Анторн лично му бе поверил командването на тази мисия и Едгар смяташе да я изпълни както трябва.
– Господин Таненбер – посрещна го с досада капитан Арън – Нямаше нужда да си правите труда.
– Приближават посрещачи – отбеляза Едгар – Смятам за нужно да се представя.
– Това? – попита пренебрежително капитанът – Размяна на любезности. Нищо повече. Хората губят ума си при вида на кралския герб.
Въпреки това Едгар остана и капитан Арън не си направи труда да го разубеждава повече. Ездачите спряха на двайсетина крачки от тях. Трима богато облечени тръгнаха напред към тях. Този в средата, наперен мъж с лице като на лисица, изгледа пренебрежително Едгар от гърба на коня си.
– Аз съм Ландън Гардрел – гордо обяви той – Първи син и наследник на Негова Светлост херцог Гардрел, господаря на Грединг.
– Позволете да ви посрещнем с добре дошли от негово име – добави почтително онзи отдясно.
– Капитан Арън – побърза да се представи офицерът – Водач на кралската мисия.
– Едгар Таненбер – обади се след него – Водач на кралската мисия.
Капитанът го изгледа смръщено, а синът на херцога повдигна вежда в объркване.
– Кралски секретар на Орсен Анторн, регент на Лангустия – уточни Едгар наблягайки на частта с регента. Ландън Гардрел не изглеждаше впечатлен, вероятно заради частта със секретаря.
– Баща ми, херцог Гардрел, не бе известен за идването на кралска мисия – отвърна наследникът на свой ред наблягайки бащината си титла.
– И ние не бяхме известени за вашето идване – вдигна рамене Едгар – Изглежда и нашите, и вашите писма са се загубили по пътя.
Ландън Гардрел отново повдигна вежда, сякаш наистина се чудеше дали бе възможно да се изгубят писма, които не са били пратени.
– Херцогът ви кани да пренощувате в имението му в Грединг – опита да облекчи положението ездачът отдясно.
– Ще бъдете негови почетни гости – добави онзи отляво в опит да ги прикани.
– Ако това не ви отклонява от пътя, разбира се – подхвърли синът на херцога. На Едгар му се стори, че искаше да откажат. Това му даваше още една причина да приеме.
– Ни най-малко не ни отклонявате – отвърна вежливо. „Само ако знаеха“, помисли си той – С удоволствие приемаме поканата.
– Прекрасно. – процеди през зъби Ландън Гардрел.
– Предлагам тогава да тръгваме – намеси се капитан Арън – Господин Таненбер, каретата ви чака – обърна се към него с поглед, който разкриваше думите, които наистина искаше да каже. „Махай се от очите ми“, предположи Едгар. Нямаше против да му даде това, което иска, така че тръгна с бавна и спокойна походка обратно надолу. Когато стигна до каретата чу как капитанът излива гнева си върху близките гвардейци и конете им. През остатъка от пътя до Грединг колоната препускаше по-бързо от всякога.

Имението на Херцог Гардрел представляваше масивно здание от светъл варовик. Някога крепост, с високи кръгли кули в двата му края и една по-широка в центъра, която хвърляше голяма сянка в предния двор. Там ги чакаха още посрещачи. Лакеи и коняри се суетяха да настанят гостите и конете им. Със ситни стъпки Ландън Гардрел поведе Едгар и капитана нагоре по стълбите на главния вход, където ги посрещна домакинът и семейството му.
– Баща ми, херцог Гардрел, господар на Грединг – превзето обяви синът му.
– Ваша Светлост – поклони се вдървено капитан Арън. Този път пропусна да се провъзгласи за водач на мисията. Едгар обаче нямаше намерение да скромничи като него. Не и точно сега. Херцогът подаде ръката си напред и бляскав камък засия на пръста му. Капитанът се наведе с неохота да го целуне. Едгар на свой ред също дари пръстена с мазна целувка. Камъкът имаше солен вкус. Едгар се зачуди защо ли херцогът е пропилял толкова пари за тази скъпоценност като със същия успех можеше да използва и бучка сол. Нямаше да има особена разлика. Поне не и за онези, които трябваше да целуват. С престорена свенливост към тях се приближи пищна жена в още по-пищни дрехи, ако изобщо бе възможно това.
– Съпругата ми – заяви домакинът – Херцогинята на Грединг.
Тя също си подаде ръката. Тази целувка бе значително по-неприятна за Едгар. С крайчеца на окото си долови как Ландън Гардрел гледа със задоволство.
– Едгар Таненбер – представи се последен той. Така последната дума щеше да е негова.
– О! – възкликна херцогинята – Да не би да сте син на граф Таненбер?
„Защо всички питат това?“, помисли си с раздразнение Едгар.
– Далечен роднина – опита се да отвърне вежливо.
– Въпреки това съм сигурен, че имате подобаващо място в кралския двор – херцогът опита да замаже положението.
– Секретар – отговори вместо него капитан Арън.
– Кралски секретар – поправи го Едгар.
– Чудя се дали и кралският чистач на нужници говори така гордо за занаята си – подхвърли синът на херцога. Неколцина придворни се засмяха. „Лошо начало.“ Херцогът се престори, че не чу последното и покани гостите си на обяд. Въведоха ги в просторна трапезария в голямата кула с високи прозорци, през които се лееха слънчевите лъчи. Когато се настаниха по местата си, откъм стола на херцогинята се разнесе тревожно изскърцване. Херцогът се престори, че и това не забелязва. Беше заел челната позиция, със синът и съпругата му редом до него. Едгар и капитан Арън бяха в дъното до някакви братовчеди. Само толкова успя да разбере за тях понеже по някаква причина не искаха да говорят с него. Капитанът също яде мълчаливо, но за него поне знаеше защо. В другия край на масата Ландън Гардрел мърмореше нещо на баща си, изглежда накрая се ядоса понеже смотолеви някакво извинение, че е неразположен и напусна. Херцогинята пък през цялото време се смееше на нещо с дъщерите си, но на какво, Едгар пак не можа да разбере. Като за първи дипломатически обяд му се стори доста отегчителен. Но нямаше значение. Важното бе да не бъде последен. Братовчедите си тръгнаха първи след като се наядоха, следвани от племенниците и всички останали. Последна, за облекчение на бедния стол, се изправи херцогинята, която смути капитана с провокативен поглед преди да излезе. И така херцогът остана сам с гостите си.
– Така е по-добре - заговори той - Вече можем да говорим на спокойствие. Простете, ако са ви притеснявали с досадни въпроси. Кралска мисия като вашата няма как да не си намери място сред хорските клюки.
Всъщност никой нищо не ги беше питал. Едгар се почувства почти обиден от безразличието им.
– Елате, приятели. Елате по-близо – подкани ги домакинът да седнат до него докато им наливаше вино – Точно така. Херцогът на Грединг е приятел на всички кралски хора. От съветници до чистачи на нужници.
"И на секретари, надявам се."
– Предлагам да вдигнем тост – рече херцогът с чаша в ръка.
– За краля! – включи се тържествено капитанът. Не бе ясно в името на какво пиеха щом кралят бе мъртъв, но домакинът не възрази.
– За краля! – повтори той – Дано бъде избран по-скоро!
– За регента – предложи Едгар на свой ред.
– Разбира се – съгласи се херцогът – За регента! Дано изпълни дълга си по-скоро!
И пиха. За мъртвия крал и за онзи, който още не беше избран. И не на последно място – за регента – човекът, чиято задача бе да реши кой ще е последният. Капитанът, изглежда, толкова много държеше на всички тях, че се пресегна към бутилката, за да си налее още една чаша.
– Знаете ли, кралски мисии като вашата не са чак такава рядкост – подхвана херцогът – Напротив. Когато Бертранд почина, мир на душата му, гвардейци плъзнаха из цялото кралство, за да известят надлъж и нашир. Разбира се, за никого не бе тайна накъде отиват и защо. Не. Това, което буди интерес у вас и мисията, която ръководите, е именно нейната неизвестност.
В този миг нещо сякаш озари Едгар. Чудеше се за какво ли бе всичко това, от посрещачите до тостовете за краля, но най-после разбра. Гардрел искаше да знае каква е мисията им. И евентуално да използва информацията в своя полза. Едгар нямаше намерение да крие от него още дълго. Знаеше обаче, че на Гардрел едва ли щеше да му хареса. Почти го съжаляваше. Навярно щеше да се чувства като пълен глупак след всички усилия да научи.
– Знаете ли, аз също съм кралски човек в известен смисъл – продължи херцог Гардрел – И милея за Лангустия не по-малко от вас. Повярвайте, повече от добре разбирам защо кралят… ъ… регентът държи на своите тайни. Във времена като тези не се знае къде слухтят неприятлески уши… Но ви уверявам, че тук тайните му са на сигурно място. И съм готов не само да ги запазя до гроб, но и да ви осигуря помощ в изпълнението на кралската задача.
„Стига само да ти издадем каква е тя, нали?“
– Че за какви тайни говорим? – попита капитанът леко подпийнал – Аз много добре си знам накъде отивам. Ето, днес трябваше да отида в Грединг.
– Да, това вече е ясно – отвърна раздразнен херцогът – Но после…
– После се връщаме обратно – довърши Едгар с усмивка – Вие сте нашата цел и имате удоволствието пръв да научите – извади свитъка с кралския печат и му го подаде. Гардрел зачете и жадно пое изписаните думи.
– Негова Милост регентът ви призовава да се явите в столицата Фаварос – поясни Едгар, в случай, че херцогът не бе разбрал значението им.
– Наскоро вече бях там. Заради Събранието – троснато заяви той. Вече не бе далеч толкова дружелюбен.
– Също и аз – отвърна му Едгар – Но много ми залипсва. Смятам, че е време да се върна, също и вие. Кралски човек като вас не би оспорил заповедта.
– Разбира се, че не. Може да известите Негова Милост, че ще замина при първа възможност.
– Давам ви една още сега. Тръгнете с нас. Ще сме готови за път още привечер.
– Твърде скоро е – отсече херцогът – Трябва ми време да се подготвя за път, да събера провизии…
– Уверявам ви, че сме снабдени добре.
– Така е – съгласи се пияният капитан Арън – За кралски хора само кралски провизии! – вдигна чашата си нагоре като за наздравица – Да живее кралят! Да живеят провизиите!
–Това е подигравка! – разгневи се херцогът – Настоявам веднага да напуснете дома ми!
– Не и без вас – продължи да упорства Едгар – Изглежда не сте чели внимателно. Ние не сме тук само за да ви предадем една заповед. Ние сме вашият кралски ескорт обратно към столицата.
– Ще ви пазя с цената на всичко – обади се капитанът докато наливаше още вино.
– Вие не можете и себе си да опазите – възмути се херцогът – Повали ви една бутилка. Как ще се защитите от сабя?
– Сержантът ми навремето повтаряше, че за един мъж няма по-опасно оръжие от виното – отвърна капитанът и се замисли за малко – Е, има едно по-опасно. Ама не е прилично да разправям за такива неща на масата. Трябва да го спазваме този етикет все пак.
– Вие сте позор за кралската гвардия – изсъска херцогът.
– Аз ли? – отвърна с престорено възмущение капитанът – Че тази бутилка кой ми я даде?
– Времето напредва, Ваша Светлост – напомни Едгар – Регентът чака. Трябва ли да му предам, че не желаете да дойдете?
– Така да бъде – каза през зъби херцогът – Ще се присъединя към този ваш панаир. Но ще доведа със себе си и личната си охрана. Искам да стигна цял до Фаварос.
– Ваша воля – Едгар стана от масата – Предлагам ви да започнете да си събирате багажа. Трябва да тръгнем преди слънцето да се скрие.

Последните слънчеви лъчи се скриваха зад хълмовете докато колоната се отдалечаваше от Грединг. Откъм челото й се носеше пиянската песен на капитан Арън. В каретата, срещу Едгар седеше намръщеният херцог Гардрел. Нещо му подсказваше, че пътят на обратно ще бъде по-тежък.
– Едгар Таненбер… – неочаквано заговори херцогът – Знаех си, че лицето ви ми е познато, макар и да не знаех името. Мисля, че цяла Лангустия научи кой сте на Събранието. Сигурно регентът ви е благодарен – изсмя се – Знаех си, че Анторн не би пратил някакъв си чиновник и пияна маймуна.
– Разкрихте ме – шеговито отвърна Едгар. Обаче трябваше да признае. Това го изненада. Че най-сетне хората започват да го разпознават. Нищо, че на Гардрел му трябваше цял ден, за да се досети.
– С вас не е нужно да сме врагове – продължи херцогът – Знаете ли, с граф Таненбер сме доста близки приятели. Сигурно ви е разказвал за мен.
– Колкото той ви е разказвал за мен – отвърна сухо Едгар. Ако знаеше, че толкова ще му досаждат с този граф Таненбер, щеше да се представя с друго име. Херцогът се сопна от отговора и пак се смълча. Вдигна ръка към лицето си и се закашля престорено.
– Простете, здравето ми е разклатено последните дни. Влошавам се най-вече в прохладните вечери.
„И за огромна жалост, на средата на пътя ще се разболееш толкова, че няма да може да продължиш, нали?“ Играта на херцога бе достойна за театъра, но Едгар нямаше да го остави да се измъкне толкова лесно. Още в следващия град щеше да наеме лекар. Щеше да осигури носилка, ако реши, че не може да ходи и каквото още бе нужно, за да изпълни заръката си пред регента. Изведнъж пиянската песен заглъхна.
– Изглежда капитанът ви най-после се отсече – рече язвително херцогът – Дано да е паднал от коня и да си е строшил главата.
Не бе толкова лоша мисъл, но подобно нещо би ги забавило. Капитанът му трябваше докато стигнат до столицата. А и след пиянското изпълнение пред херцога, Едгар бе започнал да го харесва повече. Колоната обаче също се спря. „Проклет да си, Арън! Да беше пил по-малко.“
– Какво става там? – провикна се към мрака навън, но никой не му отговори.
– Оставете оръжията! – изрева някой. Последва ужасен писък и кратко дрънчене на остриета.
– Що за номер е това? – възмути се херцогът.
Едгар едва си отвори устата, когато вратата рязко се отвори и ги повлякоха навън. Бяха забулени в черно, с лица скрити в мрака. Кралските гвардейци бяха обезоръжени и на колене. Охраната на Гардрел бе дала повече бой. Неколцина от тях лежаха окървавени в пръстта, Едгар не бе сигурен дали са още живи. Изглежда са били хванати неподготвени. „Можем да сме сигурни, че капитан Арън е оказал най-много съпротива.“
– Какво си позволявате? – викаше Гардрел на нападателите – Това е кралски ескорт. Кралски! Ще увиснете на въжето за това! До един!
– Не и преди червата ти да увиснат на онова дърво – отвърна един и му захлупи чувал на главата. Двама други го подхванаха и поведоха навътре в гората и бързо се изгубиха в нощта.
– И го претърсете добре – подвикна им първият. Изглежда той командваше тук.
Някой сръга Едгар откъм гърба и го смъкна на колене. Водачът се приближи бавно и се наведе над него. Изпод качулката му се показаха две сияещи сини очи.
– Не виждам злато по тебе – каза му недоволно – Къде е?
– Нямам – отвърна му Едгар със затаен дъх. Вдигна плахо ръце и заби поглед в земята. Идеше му да заридае от страх – Секретар. Аз съм само секретар... Моля ви…
– Секретар значи – изсмя се гърлено онзи – Задължен си ми тогава. Дължиш ми живот, секретарю – гласът му отекна в мрака – И като дойде времето ще си го взема.