Бурята в пепелявите планини
В далечния изток се намираше елфическият град Галдрос, чиито околности бяха постоянно нападани от млади черни дракони от Пепелявите планини на север. Много елфи бяха тръгнали към планините, но никой не се завърна, а само прииждаха още и още дракони.
Тогава смелият воин Каргом реши сам да отиде в плаините и да намери откъде идват драконите, като избие възможно най-много от злите същества. Елфът беше много умел ковач и имаше всякакви оръжия, но най-много обичаше двата си дълги меча, които бяха толква добре изработени, че разсичаха скали. Лъкът му беше от желязо със златна тетива и запращаше стрелите с такава сила, че мишените му се разбиваха на парчета.
Каргом беше силен и мрачен, като малък беше останал сирак. Цялото му семейство беше избито от драконите, но той се спаси с късмет. След като драконите са си отидоха, един елф отшелник взе детето и го обучи за ковач и воин. Като порастна, Каргом отиде да живее в града Галдрос и там да си изкарва прехраната с уменията си. Той беше висок и строен, много силен, даже и за елф, беше си изковал червено-черни брони, които му бяха като втора кожа. Имаше сиви очи и дълга черна коса, вееща се свободно. Каргом излъчваше сила и увереност, и страх изпълваше сърцата на враговете му.
Един ден той реши да тръгва - вече всичко беше приготвил. Елфите не го изратиха с почести, защото не очакваха да се завърне. Той потегли на свечеряване. Денят беше облачен и мрачен, а през нощта нищо не се виждаше. Каргом познаваше тези места и се движеше доста бързо като се има предвид, че беше тъмно като в рог. След три часа вървене, елфът видя огън. "Орки. Тази нощ няма да спят спокойно. Всъщност няма да спят изобщо" - каза си той и продължи към орския лагер.
Имаше трима пазача от всяка страна и една палатка до огъня - очевидно там беше главатаря на орките. Каргом отвлече вниманието на пазачите като изстреля една светеща стрела в полето и докато те отидоха да видят какво има там, той вече беше изстрелял три стрели и шестима орки лежаха мъртви. След миг стрела порази най-силния от пазачите и той падна мъртъв заедно с орка до него. Четиримата останали се развикаха с всичка сила и тръгнаха да бягат към лагера, но последният от тях се строполи пред огъня с огромна червена стрела в тила. Главатарят на орките излезе от палатката да види какво става и още двадесетина орки вече бяха будни. Каргом изстреля шест стрели и десетима орки бяха мъртви. Главатарят им усети как едно дълго острие се забива дълбоко тила му и след миг падна мъртъв. Докато другите орки разберат какво става, елфът с няколко бързи, точни и силни удари с мечовете си, ги посече.
Каргом претърси лагера за нещо полезно, но неговите оръжия баха далеч по-добри от оркските, стрели имаше предостатъчно, а и оркските стрели бяха прекалено къси. Храната на орките не ставаше за елфи, освен ако не са отчаяни до смърт. Каргом събра стрелите си, изчисти ги от орксата кръв и ги прибра в колчана си. Той имаше удивително нощно зрение, дори и за елф. Ловецът седна, изкара един нож от една от торбите си, взе едно клонче от земята и почна да го дялка. Това беше едно от любимите му занимания.
След двадесет минути той се изправи и продължи на север. До изгряването на слънцето не се случи нищо особено, освен това, че мина през опожарено село, в което всички бяха мъртви. Слънцето изгря и облаците се разкъсаха. През цялата нощ Каргом виждаше пламъци далеч в северните Пепеляви планини. "Порастналите дракони се бият едни с други. Толкова по-добре. Улесняват моята работа."
Пет часа след като изгря слънцето, Каргом стигна подножието на планините. За пръв път ги виждаше толкова отблизо. Планините бяха сиви, все едно направени от пепел. "Ето защо ги наричат пепеляви." Той пое по една планиска пътека нагоре по един склон и скоро стигна един от ниските върхове на планината. "Не си бях представял такива огромни планини." Те наистина бяха огромни - в ясни ден силните му очи виждаха в далечината неверояно високи върхове. Каргом съзря в подножието на върха, на който беше, как дузина малки дракони тръгват на юг към елфките земи. "Жалко, че не мога да ги убия оттук." Той беше твърдо решен да не ги оставя да напуснат планината. Каргом започна да се спука с невероянотна бързина и ловкост, като скоро беше точно над дракончетата.
Уцели най-голямото от тях между очите, то падна и малко езерце черна кръв се образува около него. Другите дракончета се стрелнаха нагоре, но докато го стигнат, Каргом вече беше застрелял две от тях. Те още бяха прекалено млади за да го съборят, но бълваха огън. Каргом замахваше настървено с двата си големи меча и скоро посече дракончетата, а бронята му поемаше огъня, като даже не го опарваше.
Елфът реши да тръгне между възвишенията, а не по върховете, тъй като беше видял, че следващитя възвишения са далеч по-трудни за изкачване, а и искаше да избие възможно най-много дракони. "Тези бяха съвсем млади, сигурно гнездото им е наблизо." Той беше прав и скоро намери гнездото им, но майката я нямаше. Каргом се скри за една скала близо до гнездото и след половин час видя как един голям черен дракон кръжи във въздуха, сякаш намирисваше непозната миризма и не искаше да се спусне.
След около десет минути драконът кацна, но все още се оглеждаше предпазливо. Каргом съзря слабо място в бронята на дракона (възрастните дракони имаха непробиваема броня по цялото си тяло). Точно под предния ляв крак липсваше голямо парче броня. Каргом зачака дракона да се обърне така, че слабото му място да се вижда. Скоро дранокът легна на една страна и слабото му място беше право пред Каргом. Ловецът сложи три стрели на тетивата си и с всичка сила ги запрати право в слабото място на дракона. Стрелите потънаха дълбоко в драконовото туловище и звярът изрева от болка, започва да се превива и да бълва огън напосоки. След минута в пламъци, драконът умря.
Каргом се сети, че след малко там ще започнат да прииждат дракони и веднага започна да бяга все на север, докато не се умори. Когато спря да почине в една дребна пещера, в която дракон не можеше да влезе, а и имаше други изход, ако единият беше затрупан, той осъзна, че вече е стигнал средата на планините. Имаше изобилие от стрели, храна, достатъчна за месец, а мечовете му бяха остри като бръснач. Но беше много уморен и реши да легне да спи и се надяваше драконите да не се подушили дирятя му. Той се беше постарал да не я подушат и те така и не го намериха. А много дракони бяха тръгнали да го гонят след смъртта на една от трите им женски. Каргом беше толква уморен, че спа дванадесет часа, а като се събуди, се чустваше перфектно.
Тогава той реши да убие главния дракон и да подчини останалите. Да, но къде ще го намери? Рано беше още за толкова крайни планове, макар че наистина засега това му изглеждаше като най-добър план. Каргом слезе в подножието на възвишението, в което беше пещерата и пое на север.
В една клисура видя едно чисто езерце и напълни меха си с вода и утоли жаждата си. Каргом наистина беше останал почти без вода. Продължи още на север и се спря под най-високия връх на планината. Елфът усещаше как силата на това място беше доста по-голяма, отколкото където и да е другаде сред планините, сякаш някъде наблизо лежеше дракон с велика мощ. Каргом усещаше как нещо го стягаше в гърдите и затрудняваше дишането му - във въздуха имаше пепел. Той започна да се изкачва нагоре по възвишението и сякаш това място беше по-опустошено от другите. Земята тук вече не беше сива, а черна. След дълго катерене и една почивка преди върха - той знаеше, че на върха ще живее нещо страховито. Най-сетне стигна върха.
Това, което видя, се запеча завинаги във съзнанието му - пред него лежеше най-огромният черен дракон, който някога беше виждал. Излгеждаше, че звярът спи, въпреки че беше с отворени очи.
- Моето име е Сафирон, елфе. Какво търсиш в моите земи?
- Идвам да избавя народа си от злото ти.
- Интересно, как смяташ да го направиш?
- Мислех драконите за по-мъдри...
- Това ще е последното нещо, което ще видиш!
Драконът светкавично бързо замахна с опашката си и Каргом веднага отскочи, а драконовата опашка се удари в няколко скали и те се затъркаляха надолу по склона. Каргом се изправи пред дракона и изкрещя :
- Стар си вече за битки, Сафироне!
Драконът замахна с дясната си лапа, а Каргом точно това и чакаше. Стелна се под дракона, но лапата на дракона го удари в гърба с голяма сила и той изхвърча под опашката му."Това болеше." Елфът направи един скок и се опита да се качи на гърба на дракона, но опашката го удари и той изхвърча в една купчина кости.
- Ти не си единственият глупак, осмелил се да ме предизвика.
- Но ще съм последният!
Каргом скочи с невероятна бързина и започна да тича нагоре по опашката на дракона. Воинът вече беше тежко ранен, но не се отказваше. Докато тичаше нагоре по драконовия гръбнак, Каргом видя как драконовата глава се обръща към него и бълва огромно кълбо пламъци. Тогава той кръстоса двата си меча и те поеха по-голямата част от удара, но и лицето му беше много изгорено отдясно. След като поеха страшния удар, мечовете се нагорещиха, но той едва го усети през металните си ръкавици. Като стигна главата на дракона, с всичка сила заби двата си меча в тила му. Мечовете се врязаха съвем малко през твърдата драконова броня, но драконът нададе ужасяващ рев от болка и отчаяно разтръска главата си.
- Сега ще умреш - изреваха двамата в един глас.
Каргом се строполи болезнено на земята и нямаше сили да стане, а драконът отиде точно над него и искаше да го смаже се тежестта си. Когато драконът тръсна туловището си надолу, усети как две остриета се забиват дълбоко в търбуха му. Каргом се беше претъркалял настрани, беше извадил лъка си и изстреля стрела в дясното око на дракона.
Драконът едва се изправи и отново се опита да премаже Каргом с тежестта си. Точно преди драконът да се строполи над него, Каргом с отчян изстрел заби десет стрели в една от двете рани на звяра. Стрелите се забиха много навътре и драконът падна мъртъв. Каргом усети, че драконът е мъртъв, но и той самият беше на прага на смъртта. Цялото му тяло беше прогорено и кървеше от множество рани. Последното нещо, което видя, преди да загуби съзнание, беше как черна кръв покрива очите му.
Драконовата кръв беше влязла във вените му и така той оцеля. След като се свести, се чустваше напълно опточинал, но... нещо се беше променило в него. Не, той се беше променил. Чустваше се по-силен от всякога и всичките му сетива бяха стократно изострени. Каргом взе лъка си и се претъркаля настрани от трупа на дракона. Взе двата си меча, но ги изпусна с ужасяващ писък. Ужасни болки пронизаха цялото му тяло, той падна на земята и свали броните си. Тялото му се нагорещяваше все повече и повече. Той крещеше от болка. Заради болката той не усети как тялото му става по-голямо, ставаше два пъти по-голям. Откакто бяха започнали ужасните болки, той беше стискал очи, но изведнъж болката секна и той ги отвори. Икрещя, но не от болка, а от изненада. Кожата му беше точно като на дракона .Опипа гърба си и зад рамената си напипа крила. Усети и двата рога от двете страни на главата си. Зъбите му се бяха издължили, косата му се беше удължила. Кожата му беше станала черна и твърда. Каргом не можеше да бълва огън, но можеше да измагьосва огромни огнени кълба и с оръжията си да ги запраща по враговете си. Първата мисъл, която мина през главата му, беше: "Не мога така да се завърна при народа ми, ще остана да живея тук."
- Повече няма да се наричам Каргом. Вече съм Дагрос (полу-дракон).
Далеч на север видя вулкан, който му се видя като перфектното убежище и той тръгна натам. С крилата му това стана доста бързо. Той слезе в недрата на вулкана и там си направи ковачница, в която изкова новите си мечове и брони - мечовете бяха огормни, широки и черни, излъчващи странни руни с червена сверлина. Новите му брони бяха чисто черни, като само между врата и бронята искреше червена светлина. Той си построи трон в центъра на вулкана и драконите започнаха да прииждат при него като техен нов господар.
Дагрос реши да си построи крепост около огромния вулкан и си построи огромни стени от неизвестен другимо непробиваем, черен метал. Стените се простираха около целия вулкан и в тях течеше лава от недрата на земята. Те бяха високи триста стъпки и високи сто стъпки и на всяка бойна кула стоеше по един дракон и един елф с тъмночервени брони по цялото си тяло. На кулите имаше знамена с лика на Дагрос на тъмночервен фон. От върха на вулкана стърчеше една огромна черна кула от някакъв вулканичен метал. Дагрос седеше на трона си на върха на тази кула и оглеждаше цялата земя във всички посоки. Той вече не можеше да дялка клонки, тъй като из планините нямаше, а когато той се разхождаше в горите, с докосването си запалваше дърветата. Дагрос често напускаше цитаделата си, за да търси елфи, които искат да му служат.
Той с мъка на сърцето си припомняше дните, когато все още живееше из горите...