Пролетта дойде. Долината оживя под звуците на птичи песни, съпроводени от весел смях и почти денонощни празненства. Околните хълмове се превърнаха от гигантски купчини сметанов сладолед в развълнувано море във всички цветове на дъгата.

Целият месец март бе безкраен, нестихващ купон. Непрестанно получавах покани от всеки, за когото можете да се сетите – макар и много по-млада от всички останали жители на кралството, аз се ползвах със значително уважение. Но отказах на всички – дори и на най-добрите си приятели. Все пак, това бяха елфи. Никога не съм ги разбирала.

Много по-приятно бе да предприемам дълги самотни походи из вълшебната гора или да седя с часове под някое разцъфнало дърво с книга в ръка – тоест, да отлагам неизбежното. Ала то не спираше да тормози съзнанието ми ден и нощ. Все някога трябваше да го направя.

Мина цяла седмица, докато събрах смелост. През всеки от тези седем дни си събирах всички вещи и ги връщах обратно поне по два пъти, докато накрая не заключих куфара си и не го заврях под леглото. След това излязох навън, сякаш това бе най-обикновена разходка, въпреки че отвътре бях кълбо от нерви. И ето, изправих се пред забранената сграда. Кулата имаше два метра дебели стени, в които не бе издълбана дори най-малката бойница, а входът и се криеше дълбоко под земята. Пазеха го толкова старателно, че дори най-хитрата мравка имаше нулев шанс да се промъкне.

Но нямах избор. Налагаше се да рискувам.

Стигнах до мястото, където според картата, която откраднах от тайния архив на библиотеката, се намираше входа. То не се отличаваше по нищо от околността и само благодарение на приятелката си Ариен, незаслужено посветена в тайната, знаех заклинанието и цифровия код за отваряне на вратата. Запях на древноелфически и постепенно на повърхността на земята започна да се оформя малък кръгъл капак от непознат материал. Нямаше никаква украса, освен сребристите цифри, издълбани старателно върху бутони по ръбовете на кръга. Извадих схемата от джоба си и ги натиснах един по един в правилния ред. Капакът внезапно се отвори под мен и аз тупнах върху нещо меко – но какво, не успях да видя, защото веднага се захлопна. Потръпнах, когато чух как пръстта и тревата се върнаха на мястото си върху него. Вече нямаше път назад.

Цяла вечност вървях през безкрайния тунел – толкова тесен, че едва не развих клаустрофобия. Въпреки че носех със себе си лампа, не виждах дори и знак за потенциален изход. По мраморните стени, под и таван нямаше нито една неравност, пукнатина или врата, само по някое стъпало тук и там.

Докато вървях по безкрайния коридор, най-сетне имах достатъчно време да размисля трезво. След като набързо анализирах цялата ситуация, осъзнах лудостта на плана си. „Изобщо не трябваше да си помисляш за това!”, самонападах се с артилерии от упреци, „Нямаш шанс! Ще те хванат, ще те задържат под стража и всяка надежда за бягство ще изчезне.”. „Нямам друг избор!”, опитвах се да се защитя. „Трябва да спася страната си!”. „Ха! И какво смяташ да направиш?”, не си останах длъжна. „Помни ми думите, скъпа, не си имунизирана срещу смъртта.”

Последното изречение закънтя в главата ми. Бях толкова ужасена, че сигурно щях на мига да хукна обратно, ако ненадейно не се бях блъснала в метална врата. Докато разтривах главата си, реших, че съм стигнала прекалено далече, за да се отказвам. Наредих на разума си да млъкне и набрах отварящия код на ключалката.

Зад вратата се виждаше дълга вита стълба. Хукнах нагоре, прескачайки по две стъпала, но си наложих да забавя ход. Припряността можеше само да ми попречи.

Това, което търсех, се намираше на деветия етаж. Старателно отброявах етажите, докато не се озовах пред внушителна порта – точно като в описанието на Ариен, вратата се отвори сама, когато се приближих. Влязох в огромна, почти празна зала без никаква украса, освен стъклената витрина в средата. Тръгнах към нея бавно, затаила дъх. В гърдите ми се гонеше побесняло стадо слонове. Когато стигнах, колебливо погледнах през стъклото. Както и се очакваше, то бе там. Въпреки че почти се надявах да беше изчезнало.

Нямаше конкретна форма, размер или цвят. Единственото, което се виждаше ясно, бе материалът. Втвърден пламък и прозрачен лед, груба скала и нишки от вятър – ето от какво беше изковано чудното оръжие.

Донесохме го тук в един далечен ден преди осем години. Въпреки че тогава бях едва седемгодишна, сега помнех всичко, сякаш се бе случило вчера.

Оръжието било изковано преди хиляди години. Толкова велика била силата му, че оттогава, та чак до днес само четирима мъже успели да я овладеят. Четирима мъже и нито една жена. Тази мисъл не ми даваше мира още от петгодишна, но нито веднъж не докоснах магическия предмет. Носеха се слухове какво би направил с този, който опита да го използва, без да е избран.

Бяха трудни години за страната ни. Бандитскте нападения зачестяваха, реколта почти нямаше. Родителите ми бяха постоянно заети – да спасят някое селище тук, да потушат бунт там.

Ала ситуацията започна да излиза извън контрол. Бандите се събраха в организирана армия – защо и как, никой не знаеше. Вече се задаваше реална опасност за страната, която скоро стигна и до нас. Още помня ужаса, който изпитах, когато дойде вестта, че вражеските войски са на един ден път. Тогава родителите ми бързо събраха малък отряд бойци, които да изпратят мен и магическия предмет до кралството на елфите. Ала пътят бе опасен и всички загинаха. Успяха обаче да опазят мен – макар и изтощена и почти в безсъзнание, стигнах до целта с все писмото и оръжието.

Не помня кога група елфи ме открили. Конят ми едва кретал, а само стремената ме задържали на седлото. Веднага ме отвели в столицата си, а важната вещ скрили в тайната кула.

Всички тези мисли минаха през ума ми в първата секунда, в която застанах пред витрината. Във втората ме обзе истински ужас при мисълта за престъплението, което се готвех да извърша. А в третата юмрукът ми се стовари върху стъклото.

Включи се алармена система, от която ушите ми писнаха. Почти не усещах парчетата стъкло, които болезнено се впиваха в ръката ми. От всички страни наизскочиха стражи и се втурнаха към мен.

Сякаш някой изключи мозъка ми с невидимо копче. Панически заотстъпвах и заопипвах за оръжие. И в мига, когато първият воин бе буквално на сантиметри от мен, вкочанените ми пръсти докоснаха нещо твърдо и меко, горещо и ледено, гладко и грапаво. Несъзнателно се сключиха около него. Вдигнах оръжието и го стоварих с всички сили върху нападателя си, миг преди той да ме достигне. Строполи се на земята, но само зашеметен – чак сега забелязах, че държа тояга със сферичен връх. Нямах време да мисля; завъртях я и следващият падна в краката ми.

Докато се усетих, всички стражи лежаха в безсъзнание на пода. Изскочих навън и се затичах, колкото ми държаха краката.

Докато бързах надолу по стълбите, всички сълзи, сдържани толкова години, потекоха по бузите ми като порой.

♥ ♥ ♥

Дъждът се лееше над заспалата гора. Небето бе покрито с облаци, а нощните сенки се сливаха в непрогледен мрак. Сред грозните, зловещи дънери, обвити в мъх и паяжини, не се виждаше жива душа.

Но ако се вгледа по-внимателно, човек би видял дребна, покрита с наметало фигура, безжизнено отпусната на земята. „Ето какво се случва с тези, които влязат в прокълнатата гора”, би потръпнал той. После би хукнал навън, колкото му държат краката.

От бързане не би видял коня, скрит в сянката на дърветата. Нито пък странния блясък под дрехата на човека.

Да, това бях аз. И бях само наполовина мъртва. А това си беше чист късмет, като се има предвид каква глупост направих. Какви глупости, ако трябва да сме точни.

Веднага щом изхвърчах от кулата и подземния коридор, осъзнах първата си грешка. Нямаше как да се върна и да взема багажа и провизиите от стаята си – навсякъде цареше суматоха, а ме преследваше тълпа, която се увеличаваше с всяка секунда. Не бе възможно да се отърва от тях, без да ги убия.

Едва успях да стигна до коня си, който ме чакаше наблизо, и да го яхна в последния момент. Един мъж от тълпата се опита да ме събори от седлото, точно преди да потегля. Ударих го по главата с тоягата си.

Абстрахирайки се от виковете на преследвачите, пришпорих коня и ги оставих далеч зад себе си. Скоро стигнах до непроходимия хребет, който опасваше долината. Не можех да продължа да яздя, затова слязох от коня и го поведох по стръмния склон. На няколко пъти за малко щях да получа инфаркт – скалата се свличаше под бързата ми, нервна крачка и под копитата на коня.

И до днес нямам представа как точно, но след известно време се озовахме в подножието на възвишението. За две секунди си поех дъх, после се метнах на седлото и препуснах към близкия лес. За последно погледнах назад. Към мястото, което беше мой дом.

Елфите нямаха шанс да ме настигнат пеша. Налагаше се да се върнат за конете си, а това ми даваше известна преднина. Яздех вихрено по горския път, но не можех да изпреваря мислите си. Ако тръгнех по пътя към дома си, щяха да ме пипнат веднага. Ако се скриех в което и да е населено място, лесно щяха да ме намерят – все пак, това бе най-логичното решение.

Ами ако... Не, нямаше начин! Пълна лудост! Но имах ли друг избор...

Далечният тропот на копита реши въпроса. Решително спрях коня си, свих наляво и с пълна скорост навлязох в Прокълнатата гора.

Пътят, по който бях тръгнала, изчезна като с магия. Слънчевите лъчи оредяха, а накрая се стопиха в мъгла. Край мен се редяха дървета, храсти и хълмове, както във всяка друга гора. Само че тук всичко бе мъртво.

Уродливи, черни и отдавна изгнили дървеса издигаха, сякаш в безмълвна молба, кривите си клони към небето. По земята пълзяха изсъхнали увивни растения и отвратителни тръни, които пробиваха здравите ми ботуши, колчем стъпех на земята. Ала най-ужасни бяха хилядите очи, впити в мен с невъобразима злоба и омраза. Един миг безпомощност, един миг невнимание – и щях да се превърна в поредната жертва на демоничните същества, които ги притежаваха.

По време на лудото препускане съвсем бях забравила за оръжието в ръката си. Сега побързах да го превърна в дълъг меч. Гледах да го държа на показ, за да е ясно какво ще се случи с първия, който ме доближи.

Ала въпреки че действаше безотказно срещу врага, дори такова могъщо оръжие не можеше да ми помогне да намеря пътя навън. Не и тук. Досега никой смъртен, влизал в тази гора, не се бе връщал – макар че в гората можеше да се влезе отвсякъде, само най-могъщите елфи изход бяха способни да отворят изход. Нямаше две мнения относно това какво се беше случило с всички злополучни хора, попаднали тук – чудовищата или глада, нямаше значение кое ги бе застигнало първо.

Чак сега осъзнах какво бях направила всъщност. Помислих за семейството си, за народа си. И за това как никога нямаше да ги видя. Как кралството ми сигурно щеше да бъде унищожено заради безмозъчната ми глава. Защото не бях достойна за оръжието си.

Сринах се на земята и заплаках. За втори път днес. Очевидно това беше новото ми хоби.

♥ ♥ ♥

Мисля, че се досещате какво стана после. Така и не можах да извадя стрелата от ръката си. Реших, че е по-разумно да превърна меча си в броня. Така бях предпазена от нови изненадващи нападения, но не и от отровата, която се разпространяваше в тялото ми.

Конят ми дойде при мен и някак си успях да го яхна. Ала с всяка секунда губех сили, докато накрая не можех да се държа на седлото.

И ето ме тук – в полусъзнание, измръзнала и с пулсираща от болка ръка.

Не знам колко дълго съм лежала, преди да чуя тих шум в близкия храсталак. Идваха за мен.

Момент, да не би да халюцинирах? Не стига, че никой не ме нападна, но чух и гласове! При това до болка познати. Елфи!

-Виж! Тя е жива!

-Има късмет. Ако бяхме дошли след час, щеше вече да е късно...

-Ами какво чакаш тогава? Вади скапаната стрела!

Рязко дръпване и остра болка. Това вече ме убеди, че всичко е реално. Изкрещях и инстинктивно се дръпнах, но нечии ръце ме задържаха. Болката започна бавно да намалява, докато накрая от нея не остана и помен. Облекчено се отпуснах на земята и отворих очи.

-Слава Богу! – в прекрасните очи на приятелката ми Мириел се изписа искрена радост. Както винаги, тя бе спретната и чиста, а лъскавата и кестенява коса беше старателно сплетена.

-Избраницата би трябвало да има поне малко мозък – добави през смях Ариен. Същата, която ми издаде тайната. Къдравата ú, дълга и несресана червена коса падаше право върху лицето, а през рамото и бе преметнат лък.

-Дошли сте чак дотук за мен!? – въпреки че беше неоспорим факт, все още ми бе трудно да повярвам – Хора... вие сте невероятни! – внезапно си спомних къде сме – След като излезем, се връщате у дома си веднага, чувате ли! Не искам да ви излагам на още опасности.

Мириел се подсмихна:

-Не се надявай! – и ми подаде ръка, за да се изправя.

-Никога няма да се отървеш от нас! - Ариен стисна другата ми ръка.