БЯЛ ЛИСТ НА БЯЛА СТЕНА

И тоя път пак същото.

- Още! Почовъркай още!

И отминава. Отива при следващия. Минава. От статив на статив, от човек на човек. Тук пипне, там каже нещо и на стативите една след друга оживяват картина след картина. А при мен все едно!

- Още!

Още, още, ама да знаеш какво е това още. Забивам очи в платното. Тя е. Пълна прилика. Стои пред нас на нисък подиум, седнала на обърнат обратно стол и подпряла с ръка брадичката си. Русокоса нимфа. Гола. Изящна. Тя там, ние пред и около нея, мацаме по платната. Мацаме и изтриваме, час след час, ден след ден. Учим се. В кратките почивки тя намята халата, привързва колана и се измъкваме на терасата да дръпнем по един-два дима. Палим, де от моите, де от нейните. Интересна жена. Дошла от оня край на света. Направили язовир над селото им и ги изгонили от там. Тогава дошла. Тук работа, там работа, та при нас модел.

Красива, изящна като богиня. И мълчалива като богиня. Сякаш няма глас.

Тя е, а той, още та още!

Още, ама какво? Започвам да прибирам. Мина пак покрай мен.

- Като свършиш, ела при мен! И пак отмина.

След десетина минути влизам. Стая. Бая голяма. Бюро, затрупано с какво ли не и от другата страна статив. Голям. На него няма нищо.

- Сядай!

И сядам на стола пред него.

- Искам от теб нещо, но като че ли или аз неправилно ти го казвам, или ти неправилно го разбираш. Усещам, че като кажа още, започваш да се дразниш. По-добра от твоята рисунка няма, а пък аз още, та още. Замълча за малко, после взе един бял лист от бюрото, стана и го закачи с едно кабърче на стената до статива. Обърна се и вика.

- Искам да ми нарисуваш тоя лист, тук на тая стена.

Усмихвам се. Ама че задача. Бял лист, на бяла стена, закачен с кабърче. Майтап. Четири линии и една точка за кабърчето. И готово.

Готово, ама преди да го изрека, той изчезна. Дигна си чукалата и изчезна. Придърпвам лист и го закрепям на статива. Бял лист. И на него трябва да изпиша пак бял лист. Ама че майтап си прави дядото с мен. Измайтапи се и фъсна навън. Тук остана само едно облаче дим от лулата му. Не я вади от устата си. Захапал я от едната страна на устата си и непрекъснато виси там. Сигурно на това място няма зъб. Странен човек. Рядко говори и то съвсем кратко. По някоя и друга дума. Малко, а се запомнят.

Шеф. Художник. Голям художник. А аз съм хлапе. На двайсетина. Рошав. Бръснат, недобръснат. Ял, недоял. Спал, недоспал. Вечно гладен.

Какво ли иска дядото? Майтапи ли се? Да му нарисувам едно бяло листче, закачено с кабърче на бялата стена. Стените в голямата зала са накичени само с мои работи. Свали ги от статива и хоп на стената. Една след друга, една до друга. Все мои. От доста време усещам, че това дразни другите. И на тях им пише високи оценки, но само мен изтипосва на стената. Демек, добри сте, ами вижте тези. Нещо такова. И това ме ласкаеше. Щом ги слага там за пример, значи са добри. И лека полека, някак си неусетно, започнах да се подхлъзвам. Започнах и аз да се харесвам. Нали съм там за пример. Съзнавах, че все по-често, прекалено бързо привършвам работата си и изчезвам навън да се радвам на живота и на някои други неща, предимно от женски род.

Когато започна с това „още”, отначало не му обръщах внимание, но неусетно с времето то започна да ме дразни. Какво още да правя? Картината е завършена! А той още!

Тоя ден, след обед, прекарах пред статива в кабинета му, като ту се вглеждах в бялото листче на стената, ту блеех през прозореца навън. Листът пред мен си остана чист и също бял. Измъкнах се навън, обикалях по улиците, шляех се тук и там и се прибрах. Уж спах. Спах, но пред очите ми стоеше все едно бяло листче, на бяла стена.

Сутринта застанах отново пред него. Очите ми не се откъсват от него. Ръката стои протегната към статива. Не разбрах кога съм започнал да драскам по листа. Времето беше престанало да съществува за мен. Очите ми не се откъсваха от листа на статива. Там се беше изместила бялата стена с белия лист на нея, закачен с едно кабърче.

- Стига! Не пипай повече! И отвори прозореца, че ще се удушим от пушек.

Не съм разбрал кога е влязъл. Станах. Отворих прозореца. Отдръпнах се заднишком. Очите ми не се откъсваха от статива. Там на него беше закачен бял лист, на бяла стена. От отворения прозорец лъхна и листът като че прошумоля.

- Стига! Не пипай повече!

И нищо повече не ми каза.

Извъртяха се една ли, две ли седмици и отново сме в залата. Ние пред стативите, нимфата пред нас в средата. Полугола, русокоса, прелестна.

И започваме да цапаме платната. Да пренасяме красотата и на тях.

Денят измина. За пръв път аз не завършвам работата си още на първия сеанс. Не го довърших и на другия ден, на втория сеанс. Измина и трети ден. На четвъртия, последен сеанс, започнах да усещам, че зад мен става нещо. Ту един, ту двама, а после по няколко души се спираха отзад. Не говореха. Гледаха и отиваха пред стативите си.

Времето изтече. Сега минава Той. От статив на статив, от човек на човек и казва последната си дума. Оценява. Най-после застава и зад мен. Оставил ме е последен. Надигам се да стана. Усещам ръката му на рамото ми. Леко ме натиска. Усещам, че зад него и отстрани са всички. Мълчат.

Сеансът приключи. Звънецът звъни. Залата опустява.

Нимфата слиза от подиума. Приближи се. Не откъсва очи от статива. От него гледа жена с разкошна руса коса и едни големи, много големи и бездънни, пълни с мъка очи. Едни устни, които като че ли искат да кажат нещо.

Станах. Бръкнах за цигари. Запалихме.

Чувам гласа ù.

- Подари ми я? Ще си я окача в стаята и вече няма да си говоря сама.

Това беше първата ми картина, която не се закачи на стените. Там остана една друга.

 Един бял лист, на бяла стена.