Бяла приказка

С бавна, уморена стъпка се приближи до прозореца. Пак валеше. Остана загледана в сивотата навън пропита във всеки един клон и керемида; с невиждащи очи и хлипащо сърце.Остави влагата да проникне до дробовете и и да се настани необезпокоявана там; остави падащата мъгла да замъгли погледа и. Но сърцето... Сърцето трябваше да е непокътнато, потънало в черно-бялата картина на отминали времена, оставено само на себе си да скита свободно. С горчивина и буца в гърлото установи, че въпреки всичко – желанието, копнежа, то нямаше накъде да полети, нямаше къде да отиде. Като ветеран от войната, крачещ към топлия дом, всяка стъпка неимоверно усилие, само за да завари огнището угаснало и леглото студено.
Загледа се с безизразен поглед към едно самотно есенно листо, полюшвано насам-натам от безмислостния вятър. Дъждовните капки бяха намерили удобно временно скривалище във вътрешността му преди да бъдат погълнати от жадната почва. Кой ли ги винеше... А вече пожълтялото листо упорито, с последни сили се опитваше да се задържи на родното си място, мястото, което му се полагаше. Всички останали си бяха заминали, безволеви глупци, оставили се да паднат при първия повей. А вятърът виеше ли, виеше тъжно своята самотна песен. След минути или часове, кой знае, листото се отказа, последната капка надежда му бе отнета, и сломено то пое надолу към сивата си безмилостна участ, оставяйки голите клони на неговия баща, майка да се поклащат злокобно застинали в един миг от вечността.
Младата жена беше уморена.Уморена както старецът е вече уморен от темите на злободневието. Уморена от знанието, от материята, от любовта. Беше уморена от себе си и живота. Нима имаше нещо да губи? Но трябваше да продължи, въпреки че цялото и същество жадуваше, копнееше, милееше за тази мечтана почивка.
Ехото от спалнята зашептя с подканващ глас в ухото и. Обърна се и закрачи бавно към стълбите, витите стълби водещи нагоре. Не просто на втория етаж; нагоре. Бялата и рокля се вееше и шумолеше, един красив танц в неподходящ момент. Едно, две, три... Бяха двадесет и две. Всяко едно от тях забиващо отровна стрела в душата и. Двадесет и две. Това, което беше загубила, спомените, болката и страховете и я очакваха на двадесет и второто стъпало. Един друг свят, може би по-истински. Четири, пет... Страх от непознатото. Може би не трябваше да се качва. Година и половина, или много повече, или много по-малко беше отбягвала дори мисълта, беше заобикаляла стълбите. А сега... Продължи нагоре с бледа сянка на надежда. Може би щеше да открие нещо там – страх, болка, надежда, спомени, лудост. Нещо, каквото и да е. Всички отдавна си бяха заминали, всичко отдавна беше опустяло – душата и, къщата, в която откри смисъла, своя смисъл. Но това беше отдавна, в една различна епоха.
Махалото отегчено се люшкаше ту наляво, ту надясно, звън отекващ из цялата къща. Но единственото, което тя чуваше беше ехо – гласове, радостни писъци, смях, стъпки. Продължи нагоре – знаеше, беше сигурна, че я очакват. Че той я очаква. Спря се на двадесетото стъпало със затворени очи и отворено сърце. Още две стъпки.
Отвори очи и гласовете, цвета на спомена изчезнаха, оставяйки до болка познатата черно-бяла картина без звук. Красивите и очи се напълниха със сълзи – сълзи на разочарование и гняв. Не биваше да хаби надеждата си толкова безразсъдно – какво щеше да стане, когато свърши напълно? Мимолетна конвулсия премина плахо през гръбнака и при мисълта. Така и така беше горе, запъти се към бялата спалня – нейната бяла приказка. Легна на мекото легло и отново се загледа през прозореца – единствените и очи за света. Роклята и помръдна недоволно от лекото течение и отново замря. И все пак, стените, снимките, дрехите бяха пропити с онзи аромат, който не и позволяваше да спи нощем. Усмихна се. Явно все пак и утре щеше да се качи тука. А навън валеше ли, валеше.