Бялата чапла и пеликанът / за конкурса за разказ/

             Когато пристигна, всички ахнаха и така си останаха – с отворени уста. Въобще не разбраха откъде се появи, но впериха очи в нея като омагьосани. Странна птица беше, но пък невероятна! Облечена цялата в бяло, навирила глава, стъпваше грациозно с дългите си тънки крака и излъчваше сексапил. Носеше се тихо, плавно наоколо, сякаш танцуваше невероятен танц, а това караше мъжкарите да се навъртат съвсем близо. Въздишаха по нейното съвършенство и тайно мечтаеха да я притежават. Бързо разбраха слабостта ѝ – дребната риба – и един през друг се надпреварваха да й угаждат, като обикаляха езерото, ловяха и буквално носеха улова си в нозете ѝ. Тя протягаше красивата си дълга шия, хапваше с удоволствие, но жълтият оттенък в очите ѝ ги подлудяваше още повече, не издържаха на погледа ѝ, свеждаха глави и понякога се оттегляха, сразени от нейната гордост и безразличие. Стигна се дотам, че влюбените глупаци започнаха да се дърпат, да се скубят, да се карат, да се бият, за да докажат кой от тях е по-подходящ и достоен да ѝ прави компания. На всичкото отгоре викаха един през друг и крещяха така силно, че огласяха цялата околност. Някои се унижиха дотолкова, че говореха за останалите зад гърба им какви ли не измислици, само и само да изтъкнат своите качества, сила и умения. Бялата чапла пък се надсмиваше над действията им и не им обръщаше никакво внимание, заета със своята суета. Това още повече дразнеше мъжкарите и ги караше да се въртят около нея, да се перчат и подмазват. И никой от тях не се досещаше, че хубавицата беше харесала един невзрачен, тромав, нищо и никакъв пеликан…              
            Той беше странен по своему и може би точно затова интересен за нейната особа. Наблюдаваше го тайно и от ден на ден се влюбваше все повече и повече. Мечтаеше за мига, в който тоя къдроглавец ще й обърне поне капчица внимание, за да му отдаде своите прелести и се чифтоса с него. Пеликанът прекарваше повече във водата, съсредоточен кой знае в какво, а през останалото време се рееше из небесата и се гонеше с облаците. Може би се срамуваше, имаше комплекси заради голямата си уста и увисналата торбеста шия или пък страдаше по друга женска, никой не разбираше, дори и Бялата чапла, но тя беше твърдо решена да го спечели на всяка цена. Дълго мисли, закопняла да свие гнездо и да си има малки точно от този индивид, че понякога ѝ се струваше, че ще се разболее от мъка. Накрая не издържа и един ден просто отиде при него и му рече:   
            — Извинявай, драги, но те обичам и не мога вече без теб…       
            Пеликанът я погледна озадачен и очите му се разшириха. Пред лицето му стоеше най-очарователното същество на света и му се обясняваше в любов. Какво да прави? Ако ѝ откаже, щяха всички да го сметнат за пълен глупак, а тя да го нарече най-малкото „некадърник“… Да се възползва? Ами, ако я разочарова?... По дяволите! Що за мъж щеше да е? Не се двоуми дълго. Второто беше за предпочитане и той се поклони почтително пред женската. Чаплата засия от щастие, затанцува като балерина на един крак, а уханието ѝ се понесе из въздуха. Бялата й дреха танцуваше заедно с нея, а главата ѝ грациозно се поклащаше. Приличаше на малка бяла фея, дошла от друг свят. Беше невероятно красива, жизнена и любвеобилна. Завъртя се около мъжкаря, изви шия наляво, после надясно, целуна го нежно, погали перата му, сгуши се в обятията му, а след това се промуши под него и му се отдаде напълно така, както тя си знаеше – с цялата си женска същност, без да се интересува от нищо и от никого…         
            Когато любовната игра свърши, Пеликанът беше горд със себе си, изпъчи се и властно като победител закрачи насам-натам. Останалите мъжкари му завидяха и се нахвърлиха безмилостно отгоре му. Започнаха да го дърпат, да го блъскат, да го удрят, да го ритат, да му бодат очите, да го скубят... Наоколо хвърчеше пух и перушина. От къдравата му глава не остана нищо. Неговата възлюбена се опита да го защити, но всички гракнаха отгоре й:        
            — Да се махаш, проклетнице! Нямаш място при нас… Не ни трябват пропаднали  женски, пък било то, да са и най-красивите птици на света… С теб ще се разправяме друг път…
            Уплаши се Бялата чапла, въздъхна тежко и избяга от брега на езерото. Разпери крила, размаха ги и отлетя далече. Кацна на едно дърво и оттам се опита да наблюдава отмъщението на мъжкарите и гибелта на единствения, в който се беше влюбила безумно...
            Беше тъжна, отчаяна, но скоро се съвзе. Трябваше да мисли за себе си. Нямаше кой да й помага и сви гнездото си сама. После снесе само три яйца, не можа повече. Възхити им се. Бяха светлосини на цвят, дошли като че ли от висините, и тя ги погали нежно. Легна отгоре им и с любов започна да ги мъти. След двадесет и пет дни от тях се излюпиха рожбите ѝ. Погледна ги и се зарадва много. Бяха нейни и само нейни, а тя – невероятна майка. Пое с гордост задължението си да ги отгледа и вече нищо друго не я интересуваше, ама нищо... Едното приличаше на останалите бели чапли, другото на Пеликана, а третото… О, то беше някаква смесица между двамата – имаше дълги тънки черни крака, но къса шия, огромна човка с торба отдолу и къдрава глава. На всичкото отгоре – някак смешно се поклащаше, но тя го обичаше повече от себе си дори. Нямаше друг начин, та нали то беше плод на голямата ѝ любов!…

Рая Вид, 28.10.2016