Бяс

   Още когато не разбирах отношенията на възрастните и все се чудех, защо семейството трябва да е голямо и да има задължително синове, другите махленски деца ми обясняваха, че наистина трябва да е така. Трябва голям род. Малкият род бързо се стопява. И богатството не се множи, защото чуждия човек не милее за твоите поля и за двора ти. Можеш да извикаш да ти помогнат за прекопаването и после ти да помогнеш. Но винаги, когато копаеш твоя двор забиваш мотиката по-дълбоко. Чистиш тревата по-старателно, защото знаеш, че утре след дъжда ще поникне пак и пак трябва да я почистиш. Плевелите растат по-силни и здрави от насажденията – казваше тате. Особено щира. Аз обаче много харесвах щира. Той се отскубваше лесно с целия си дълбок, прав, неразклонен корен от чернозема и рохкавата пръст падаше лесно от наситено зеленото стъбло, а крехките листа бяха истински деликатес за животните. Кощрявата пък беше сладкиш номер едно за магарето и конете, независимо че имаше множество малки бодлички по краищата на облите листа. Всичките плевели ми харесваха, за разлика от сестрите ми и братчето, което се роди преди година, а не го пускаха да играе по треволяка, че лапаше с шепите пръст. После пищеше да го мием. Баба се подхилкваше на мърморенето на мама и понякога казваше, че е така с някои деца, защото им харесва бащинията. Земята имала особен мирис и най-вече къмто къщата на дедите ни.

     - Другата земя – казваше баба – не само че няма хубав вкус, ами и не те влече да бучнеш даже един зюмбюл.

 А ние зюмбюли си имахме много – и розови, и сини, и бели. Но розовите бяха най-красиви. Пълни и уханни повече от всички даже от гюла, който беряхме и правехме хубаво сладко на пестил в едни дървени сандъчета за зимата. От него кака ядеше най-много и после с часове висеше в нужника на студа. Аз обаче предпочитах петмеза от сладкия сок на дините - с рачели от тиква. И понякога сока се правеше от стеблата на дворска метла. Той имаше особен мирис и ставаше по-гъст от този на дините. От всичко си хапвахме и не знаехме болест какво е. Подочувахме само, че имало инфлуенца някъде по близките села, но тате се шегуваше, че от тая модерна болест боледуват само префърцунените градски кокони и такива като леля Петка, дето не излизаше изобщо навън от къщи да не я пече слънцето. Кожата я боляла. Пък ние слънцето си го обичахме, защото лятото не беше чак толкова силно а зимата само светеше и топеше снега. Върли жеги имаше много рядко и то в края на юли, началото на август. Тогава още се вършееше житото и овеса и беше добре да има жега. Че как иначе ще се отдели зърното от плявата.

   В жътвата се включваха и деца, и възрастни. Само баба оставаше да готви и подрежда из къщата. И да наглежда братчето ни, докато си играе в голямата стая с котките, които не му прощаваха за дърпането на опашките и често му оставяха черти от нокти по ръцете. Семейството трябваше да е голямо за да върви бързо и весело работата.

    Затова най-вече зимата, когато нямаше работа навън - се правеха сватбите. На една такава сватба отидоха нашите. Далеч в едно село към Дунава. Нас не ни взеха и ние плакахме много, особено кака. Тя си умираше да се гизди и да се показва. И пропускането на събитие за нея беше лоша работа. Но после се разбра, че по-добре, дето не сме отишли. Такава беля станало.... та цяла Добруджа пламна. Сигурно още до ден днешен някъде се говори за случката.

    Сватба като сватба – ще кажете и нищо особено. Но сватбата на кака Латина беше за спомен на хората, да се пазят от беди като тази.

   Кака Латина сигурно е била на не повече от седемнадесет години. Тогава се женеха млади и се намираха не на хорото или по вечеринки, а ги сватосваха по-възрастните. От дума на дума, еди къде си имаме много хубаво ергенче или много красиво и хрисимо моме. И така ставаха нещата между възрастните без младите да се познават или виждат до годежа. На годежа идваха няколко роднини със момчето в къщата на момичето. Шегите и песните бяха в изобилие и развеселиният народ пресушаваше много кани рубинено вино и кила люта ракия, докато младите скритом се поглеждаха.. 

   Сина на попа беше левент. Него бяха избрали за кака Латина – на богато място да седне, както е свикнала в бащината си къща. Да има мек одър и перушинени възглавници, везани пешкири и модерна посуда.

    Важна личност беше попът, и сватбата се очертаваше пищна. Момчето да беше... да беше... не повече от двайсет и три четири годишно. Петър. Кръстен беше да е здрав като скала и да е с апостолско име, че живота му да е хубав и здрав. С кака Латина щяха да са си лика – прилика. Ама нейсе...

    - Тоя пусти лов му изяде главата – каза тате. От което ние нищо не разбрахме, а мама безутешно все ревеше месеци наред.

     Че така – тръгнаха за сватбата и ни оставиха нас, дребните да се гледаме сами – не сме вече малки. Една нощ и деня до пладне след туй, нищо не е. Ей го къде е. Ще се върнем и ще доошетаме на животните после. Вие само им хвърлете сабахле гаванка мисир и с менцата малко вода да има, че овцете ближат тая буца сол и все на вода ги пали.

   А в селото тупурдията в разгара си – едни пейките сбират да стане дълга маса и чак от църквата вземат столове, че да има, да не сядат гостите по земята като на сватбата на сирак Пею. Трябва и чимшир да застелят по пътеката дето ще дойде кака Латина. И мушкато щяха да насипят навсякъде, че по това време други цветя нямаше. Сакъзче за венчето на булката – да е сладък живота. Ех, трескави приготовления.. А тя, свенливо усмихната – да се понакипри и пак да поогледа бащиния дом, че като дойдат да я вземат всичко да е тип-топ. И кафето да е готово, само каймакът да се кипне за свекъра. Поп е това! Трябва най-хубавото да е готово.

   Взели момата, отвели я в новия ѝ дом и веселбата дълго не стихвала. Песни, шеги, речи, смях – до зазоряване чак. И по стар български обичай младите да се сведат. В стаята на бял чаршаф, и после като видят че момата е честна – с чаршафа дълго да пируват и да се гордеят. Че нова челяд в къщата ще се навъди и ще има род голям и силен.

    Свели ги те и зачакали пред вратата да излезе наяве радостта. Чакали час, два и притеснени започнали да се чудят какво става. Отвътре вой се чувал като на куче... Заблъскали по вратата:

    – Петре, Петре – излизай какво става там...

    - Ауууууууууу завил с човешки глас Петър – черния дроб изядох, белия остана.

Стреснали се сватите, надошъл народ, вратата разбили и какво да видят – кака Латина в локва кръв, а подивелият от бяс Петър в очите му светели черни пламъци като на дявол.

   По-късно стана ясно че на лов го ухапала побесняла вълчица, която прострелял с пушката си. Сигурно малки е имала. Ама той се поизмил, поизбърсал и само с псувни се разминала случката. Тогава кой му иде на акъла при лекари да ходи и ваксини да търси. Село... село.