Бяс
Деян Апостолов
27.02.2007 г.
Водачът на групата извърна тревожно глава назад, нужно му беше още веднъж да огледа всички оцелели. Още веднъж да ги погледне, за да провери дали е останала някаква капка надежда в тях. Погледът му остър и безмилостен, сякаш крадеше всичките тревоги през очите им, красивите им кристални очи, които точно като огледало, отразяваха всичките им мисли, всичките им тревоги… цялата им душа.
Малцината които успяха да стигнат тук, сега, с него бяха толкова уморени – на предела на силите си и сякаш само някаква невидима сила, някаква магия, ги караше да вървят редом с него и ги държеше будни, далеч от съня, далеч от безкрая, далеч от смъртта…
Дали гордостта, скрита в чистите им сърца, или надеждата спотаена в необятните им души ги караше все още да не се отдадат на сладките милувки, с които ги обсипваше смъртта? Смъртта, която бе обладала това място!
„Да мои ангели, всички се страхувате! Знам, прочетох го в очите ви! Знам… И аз се страхувам” – тези думи прелетяха ...