БЪЖГАЛИ

   Седим под манастирския дъб на сянка, с поглед към полето, забулено от мараня. Жабуркам се с последното стограмче от изстудената ракия, под вещия поглед на любимата, която за сетен път разглежда албуми.

Дядо игумен сладко прохърква, не от ракията, а от хладината. Той ракията я пие за комка, по двадесетина грама. Когато му налееш, повече я изсипва в шепите, да разтрие зачервения си потен врат. Шестдесет и пет години е, а сякаш са минали край него. По лицето му няма бръчка, дебелият врат - като на борец, снажната му фигура е с корем, който върви малко напред, носейки голям владишки кръст. Чува се въздишка, хъркането спира, настъпва тревожна тишина. Две очи се отварят сепнато:

- То, май съм заспал. Видя ли, булка, какъв мъж съм бил?

- Да, дядо, красив си на снимките! И сега не си грозен - отговаря половинката ми.

- То, всичко хубаво. Прияло ми се риба, а нямаме въдица. Долу, в реката има повече риба, отколкото вода – облизва устни старият чревоугодник. От три дни каквито специалитети знаем, му ги приготвих. Продължава:

- Добре! И риба ще наловим, имам един метод, но е незаконен. Вземат се стръкове лопен или някои им казват свещници. Начукват се върху камъни и се пускат във водата. Рибата сама обръща корема нагоре. Събирай тогава, колкото можеш! Знаех, че тука я няма тази билка.

- Ще ви водя на Кръстова гора, там расте, има я тази билка - когато цъфне, става гора от свещи.

- Не можем да тръгнем за там, сто километра са това - продължавам да разпалвам огъня аз. - Дядо, грешно е да нарушаваме закона, макар и на мен да ми се яде! Посоляваме рибата, поставяме я в марината и след това - на скарата. Пръстите ще си оближеш!

- Утре сутринта тръгваме!

   Вечеряхме, постояхме на терасата, направихме план за риболова и чак тогава се провлачиха игуменските нозе към килията му. Чу се спускане на мандало и няколко щраквания на различни ключалки. Страх го беше човекът. Рядко се ражда игумен. Но страхът му идваше и от това, че го бяха пребили иманяри. Имаше легенда, която разказваше, „Дошли турците, местен феодал приел исляма и тръгнал с тях да се бие по Европа. Като остарял, отново приел християнството и облякъл монашеско расо. Преди да умре, закопал в двора на този манастир натрупаното си богатство”. Често манастирът осъмва с изкопани от иманяри дупки.

Една вечер отново се закопало, дядото грабнал пушката и стрелял от страх по луната. Иманярите го издебнали и такъв бой му хвърлили, че се намерил в болницата.

Рано сутринта на другия ден поехме към Кръстова гора. Обиколихме светата обител, възторзите ни нямаха край. Но главното беше, че напълнихме багажника с лопен.

На връщане спряхме край реката, там направихме разстановката. Аз ще чукам с камъните стъблата, а дядото ще иде десетина метра по-надолу. Там ще събира замаяната риба. Жена ми зашепна в ухото: ”Недей да лъжеш човека!” - Тя знаеше какъв кодош съм. Намигнах ù да си трае. Намерих и достойно място за предстоящото представление.

Надолу в реката  - по бели наполеонки, гол до кръста - се канеше за голям риболов нашият герой. Извиках, колкото ми глас държи, че рибата идва. Заблъсках по една скала в реката със сноповете лопен. Водата се покри с жълти топчета. Изведнъж неистово се завика:

- Бъжгали, бъжга... ли!

Милият човечец махаше с ръце и сякаш се сражаваше с демони, подхлъзна се и падна в реката. Това, с което се сражаваше, не беше само над водата, а и в нея. Чак сега ми стана ясно думата „бъжгал” означава – „стършел”. От виковете му и полепналите водорасли по брадата и дългата му коса, стършелите се бяха уплашили. Това не беше нашият игумен, а воден дух - белите наполеонки бяха позеленели и отвсякъде течеше вода. Единственият ни зрител беше припаднал от смях.

Засъбирах дрехите накуп и побързах да дам първа помощ. След още една доброволна баня, зъбите на дядото затракаха, като кастанети, едва разбрах думите му.

- Изпуснах рибата, не-е видях нищо да мине край мене. Проклетите бъжгали са виновни!

   Успокоих го, че утре ще дойдем отново за риба. Дълго се смях на лакомията на игумена.

„… Сухо дупе, риба не яде.”