Целувката на Лунното цвете

 Вървеше през просека в гъста гора мъж, красив, надменен и самоуверен. От бързане дишането му бе накъсано и  очите вперени напред, знаеше – ще мръкне скоро. Приседна, отмалял - трябваше да си почине. И се стресна – позаспал е. До него, до сами рамото си се вгледа... и видя Лунно цвете „Боже толкова се редки! Но пък хич не е красиво, има нещо в него, ледено и … стана и тръгна. Не знаеше защо, но се повърна, приклекна, вгледа се пак в цветето, в тревата. Вече и Луната пускаше своите фенери. гледа го оттук оттам, па ритна бунче със трева и на себе си ядосан тръгна към целта. Стана тъмно и се позагуби, реши да изчака светлината .

…Близнаха го топлите лъчи на слънцето, примижа и наведе поглед, че беше заслепен и... що да види на косъм до него лунното цвете: „Боже в кръг съм се въртял, ама точно тука да съм спрял”..късаше тревички машинално, даже стръкче от лунното цвете оскуба, завъртя го в ръката си груба и го захвърли като отровна гъба. За път започна да се стяга и глас дочу:

- Здравей, аз пях ти снощи, чу ли?! Аз съм Лунно цвете и пея на Луната!

- Я ми се пръждосвай, ще те смачкам

-  Но защо? Ти при мене сам се върна, в кръг въртя се и пак при мене спря се..искаш да ме стъпчеш, че се оглеждам в луната ли, какво ли?

-  Абе млъквай никога не съм чувал цвете да говори - „Дали не чувам гласове - от пълнолунието ще е”.. и тръгна.

„Колко хубаво - след дълъг път да си в своето легло”…но нещо се въртеше, уморен – а пък хич не му се спеше и за загубването в гората  мислеше…”пък и наистина… това лунно цветее”…

Дни наред не яде и не спа …и в изнемога пак към гората се запъти. Обикаля много, търси ориентири, спомени, но нищо, май отново ще се изгуби но няма да намери лунното цвете, а трябваше да го намери, да се убеди, че си е най-проста трева, че не говори, че просто си го е измислил..

 Реши да продължи, ръкавицата му падна и когато се наведе, видя – стъпкано, сигур от крака му - лунното цвете. Стенеше. Приклекна..и как в миг му олекна – „..тревица, смачкана, опърпана като  кукла парцалена, не говори, не бърбори за луната, китка някаква…”да се лутам през гората аз…!”.

Уверено, ядосано закрачи и чу глас – такъв един лиричен, нежен –какъвто не бе чувал никога в живота си,  и стихове шепнеше китарно-мелодични с леки нотки иронични:

 - До мен заспа в нощ когато бе изгубен

луташе се в таз гора като от куршум погубен

цяла нощ те галех с лунни си очи,

рисувах те, дорде луната спи

и пак лице към теб извих

макар, че ме разкъса и цяло се превих..

Сега съм твойто цвете лунно

да  се върна под луната е абсурдно

не спах, държа ме будно -

от мен да се откъснеш ще е трудно

„Боже, туй цвете хем е чудно, хем го мразя до полуда”

- Слушай, тук не съм заради теб

говорихме, видях те…

какво като листенцата ти са като от креп

мислиш, че не мога да съм толкова свиреп,

и така недей да ме поглеждаш

с мен ти няма да се разпореждаш

Проклет да си! Ще те целуна,

макар, ранено - ще се понадигна,

наведи се не мога да те стигна

... целувката до устните му стигна

И пламък древен в него се надигна

вдъхна лунния му аромат,

по гръбнака му препусна хлад

и го порази дихание на топъл мирис,

и видя живота как угасва в лунен ирис.

  И изкрещя през Вселената. Лудешкият му вопъл древно се повтори, през облаци, небета, адове и други измерения. И ехото се върна в отломък от неговия стон:

Косачиии, спретее!

Лунното ми цвете не косете

Сълзи, носете се със ветровете

Цветето ми лунно напоете,

Звезди, в саван от лунен прах го погребете!

Луна студена се катурна

и рече, „единствена съм урна

на лунното ти цвете”

И той затича лудо, бясно. Пътеката в краката му се гънеше и на нея рече:

- ГърчИ се , криволичИ,

но лунното ми цвете ти върни!

Сърцето си - реши да го удави, разбра - целувката той никога не ще забрави.

- Проклет да съм какво направих, в лунно цвете аз се влюбих, обикнах го, дълбоко го възлюбих и в миг на неповторима страст безвъзвратно го загубих!. Сега ще скитам през вселени, планети, звезди -блеснали с очи студени и не ще намеря никога покой, макар и всичките рефрени …единственото лунно цвете бе за мене…И потъна в тъмните гори и мислеше си „Кобно тъмно е… а, Луната спи, Луната спи, Луната спи…и там в таз урна жълтеникава…прашец на лунно цветенце блести,…ах, Луната спи…. и ..Луната спи…..

И пак се върна там до нереалния му гроб

и устните му зашептяха:

- Дано отново с теб ме срещнат боговете! Почивай, спи ти, мое лунно цвете!

Коленичи тихо, свято, устните положи връз лицето, на цветето – окървавило му сърцето. Към близка пропаст се насочи и  миг преди да скочи

Цветето се понадигна

Завъртя натам насам глава

и ехидно смигна със очи,

и рече то на спящата Луна

- След него тичай и ми го върни!

Ренета ПърваНова