ЧАДЪРЪТ

Пътуването  бе към своя край, все пак минавах по този маршрут вече за втори път и то в рамките на два месеца, така че не изпитвах особено влечение да се взирам в пейзажа встрани  от  автобуса, още повече, че пътят бе прорязан от многото последователни тунели от двете страни на италиано-френската вече несъществуваща граница.

И на всичко отгоре валеше дъжд, нещо нормално  за периода около  24 май. Упоен от смяната на светлото и тъмното, отново се унесох  и то в онази пътническа дрямка, през която за кратко толкова бързо преминават събития и картини, сякаш са вързани за движещите се колела и в лудия бяг чак ги задминават.

Вън валеше, а аз не си носех чадър, не че го забравих, просто не го взех, та къде да го сложа?

Заради ракиите и вестниците от България за колегите, няколкото сухи луканки, книги за съвременната българска мафия и още куп изпратени от жените им неща се наложи да махна доста от собствения си багаж, а камо ли да взимам чадър. Не бях поръчвал дъжд, всъщност поръчах да дойдат навреме да ме вземат.

Но колегите не идваха и аз се изтъпаних срещу паркинга на летището в Ница с огромния си сак, който едва отлепях от земята и под дъжда. Извадих най-отгоре оставената найлонова чанта и я сложих над главата си. Все пак нямаше да се  стопя.

В този миг от сребристото “Пежо-307” излезе облечен в черно райе мъж, може би с няколко години по-възрастен от мен, разтвори огромен черен чадър и тръгна... към  мен.

- Заповядайте, вали.

За краткото време бях научил малко френски, и то най-вече от възрастния Даниел, който бе шеф на  бригадата млади момчета-мазачи в къщата   в Раматюел, просто тогава валеше всеки ден и от дежурните думи нещо ми бе се запечатало.

- Благодаря  Ви. Аз съм от България. Работя строител. Къща в  Сан Тропе, Анджелина  Джоли  и Брат Пит, голям дом.

Французинът явно почувства голямото ми желание да контактувам не само с ръце и застанал до мен, ме скри под чадъра си.

- И аз съм от   Сан Тропе, работя в банка, чакам самолет, наши приятели идват тук.

Когато двете страни имат  желание и стремеж да се разберат, нито разстоянията, нито езиковите бариери имат значение. Той добавяше  нещо на италиански, аз пък първо се сещах за немските аналози на думите си  и после  ги донагласях, доколкото това ми беше възможно с оскъдните ми френски познания.

- Колегите идват скоро. Благодаря за чадъра, но Ви моля – Вие в колата, а аз ще чакам тук. Моля Ви.

- Говорите добре за четиридесет дни престой във Франция. По-добре от доста други.

- Работя с французи, бъркам бетон и те ме учат на думите. Това е. Моля Ви, влезте в колата.

- Добре, добре, как се казвахте?

- Валентин.

- Във  Франция мъжете се казват  Валантан, а  Валентин е име за жени.

- Но аз съм от България.

- О, да, при вас всичко е по-някак си -  не довърши мисълта си и прибяга до колата си.

Стоях, валеше, чаках.

Французите стояха, гледаха към мен, разговаряха и също чакаха. Ненадейно запалиха колата и аз тутакси се втурнах да им нося чадъра. Жената в колата отвори прозореца и на прекрасен немски ми каза:

- Малък подарък за Вас, приятелю. Сигурно ще чакате още дълго.

- О, не, благодаря, моля Ви, за мен беше чест.

- Нищо не струва, вземете го, хора сме.

- Точно за това Ви благодаря и Ви го връщам.

- Щом държите толкова, довиждане.

Пъхнах чадъра на задната седалка и колата отлетя. Всъщност нещо в мен подскочи. Колата бе там, тъкмо се готвеше да тръгне, аз се затичах с чадъра към нея и от прозореца на прекрасен немски жената ми каза:

- Малък подарък за  Вас, приятелю. Сигурно ще чакате още дълго.

- Но моля Ви, колегите идват.

- Но все пак вали, задръжте го, спомен от Ница.

- Благодаря Ви, знам че не е редно, но ще го задържа. Много Ви благодаря, успех, щастливо пътуване.

Усещах здраво в ръката си кокалената дръжка на огромния черен чадър и си казах: започвам с нещо, дошло от нищото, дръпнах напред, сигурно доста завист ще има в погледите на колегите. Още не дошъл, взел и се обзавел. Всъщност нещо в мен подскочи. Колата бе там, тъкмо се  готвеше да тръгне, аз се затичах с чадъра към нея и от прозореца на прекрасен немски жената ми каза:

- Малък подарък за Вас, приятелю. Сигурно ще чакате още дълго.

- Но моля Ви, колегите идват.

- Но все пак вали, задръжте го, нищо не струва за нас, а Вие сте от България, ще го имате и за там. Нали затова идвате – да изкарате пари. За чадъра ще Ви останат. Нали сте бедни.

И колата тръгна, а в ръцете ми сгънатият чадър пареше. Нали бях от България, нали бях дошъл за пари, дъждът, сякаш напук на моята наранена душа се усили, обърнах се, прекосих платното, отидох до сака си, понечих да го отворя, но се спрях.

Чадърът се беше вкопчил в мен и не ми даваше възможност да отворя пружината на сака. Стиснах зъби и с едри  крачки отидох в средата на затревеното пространство зад мен. Яростно забих чадъра в земята  и се върнах до чантата. Извадих найлоновата кесия и я сложих над главата си.

Забитият в земята чадър, като безпомощен лешояд се клатеше от вятъра, чувствах как завижда на найлоновата ми кесия, на която пишеше: най-здравите торбички, и се разтваряше бавно и леко от пълнещия го дъжд, сякаш пуяк, който се надува да плаши съперниците си, а кесията напук - весело жълта, като самия мен, се суетеше около главата ми и сякаш ме обгръщаше с обич, че я предпочетох.

- Ница. Господинът за Ница.

Шофьорът се обърна назад и аз се изправих бързо. Дрямката изхвърча нанякъде и аз се заизнизвах между седалките. Тук нямаха право да спират, така че трябваше да се бърза.

- А бе какво носите толкова, не мога да го вдигна?

Русолявият шофьор ме изгледа с нещо средно между почуда и раздразнение, хвана едната дръжка и изопна ръце. Аз направих същото. Отлепихме сака и го стоварихме на тротоара.

- Айде.

- Благодаря Ви, приятен път.

Автобусът тръгна и когато се обърнах към паркинга на летището с кесия на главата заради дъжда, видях там сребристото “Пежо  307”, вратата се отвори и един черен мъжки чадър се насочи към мен.

Трябваше да направя своя избор явно.

На две хиляди километра от България имах шанса да се почувствам  БЪЛГАРИН!!!