Времето като поток изглажда камъните на душите ни.
Времето руши телата ни, разяжда думите и сътвореното от дланите.
Времето изтрива спомени, усмивки и сълзи…
Но има нещо, което Времето не може да ни вземе:
крехката надежда, че докрай себе си ще съхраним
във изранените си длани.
Бягаше от място на място, от град на град, от държава на държава, от континент на континент, в търсене на това, което би могло да определи същността й, да й даде цел, да запълни празнотата в гърдите й. Нещо, което би й върнало краткия и изумителен момент, когато бе само на седем години и прелетя над стълбите в панелния блок, в който тогава живееха. Сам сама прехвърча над осем стъпала и близо 6 метра празно пространство, преди тихо и леко да се приземи пред входа на стоманено-бетонната постройка. Полет, който й бе дал краткото и незабравимо усещане за свобода и угнетяващото съзнание за затвор, тъй като никой никога не й повярва. Всъщност, даже някои я нарекоха лъжец.
Бягаше. Дуелираше се с нейните вятърни мелници ...