- Върви ми купи батерийка девет волта за уреда, че не мога да измервам. Старата се изтощи. - провиква се покачения на релсовия кран в бъдещия цех за производство на фитнес уреди, където работя като снабдител , електротехник... Вземи ми и две-три изолации ПВЦ.
- Само това ли? - питам го и примижавам нагоре, към крана, където той заедно с един заварчик-монтажник демонтират старите неонови лампи, от които се сипе 25 годишен прах върху главата ми. Закашлям се от прахта.
- Вземи и нещо за пиене - шегува се той, а монтажникът допълва.
- И две-три кебапчета, ей!
Махвам им заканително с пръст и възсядам новичкия си черен бегач "Лидер-Доберман", който съм закупил на изплащане от магазина на един приятел.
Завъртам педалите и се понасям към селския магазин за ел. материали. Вземам поръчката и потеглям обратно. В далечината забелязвам една фигура, която се е спряла на средата на шосето. Доближавам се до нея и виждам, че е възрастна женица с една пазарска торбичка, в която има половин хляб.
- Момче, спри за малко - почти ми заповядва тя и аз заковавам добермана, който пружинира на новите си амортисьори.
- Да, бабо, кажи.
- Аз май съм се объркала!...
Поглеждам я учудено. Бабата стои и безпомощно ме гледа.
- Тръгнах към дома, ама май съм поела в друга посока!... - и избърсва една сълза от очите си.
- Къде живееш? - питам я.
- Ами на центъра на селото. Дядо ти Трифон... Не го ли познаваш?
- Не - отвръщам аз. - Тука живее кмета на селото, а отсреща е К... - Сещаш ли се?
Бабата ме поглежда и очите и отново се насълзяват.
- Не го ли познаваш дядо ти Трифон? - отново с надежда ме пита тя.
- Не мога да се сетя, но ако живееш на центъра, си поела в правилна посока.
- Как така се обърках - тюхка се женицата и оправя притеснено забрадката си.
- Върви направо и ще стигнеш на центъра. В правилна посока вървиш, бабо - успокоих я аз.
- Благодаря ти - изохква тя и от очите и рукват тихи сълзи. После поема бавно напред.
Завъртам колелото на добермана, но нещо в мен се е променило. Не изпитвам удоволствие от мекото возене и не натискам електронната пищялка със 5 мелодии. В главата ми незнайно от къде минават сцени от стачката на учителите. Успоредно с това виждам и опашките от примерни пенсионери, които плащат редовно разходите си и търпеливо чакат на опашките пред инкасаторите. После пред погледа ми преминават сините лампи на депутатските мерцедеси... И голата истина блесва като току-що избърсан от прахта прозорец. Всъщност не учителските заплати, а пенсиите на хората, които построиха България трябва да се увеличат. За там трябва да помисли правителството. Но всъщност, какво означава думата Правителство? Народно събрание? Закони? Просто думи, от които се възползват определена група хора, а друга, по-голяма ги изпълнява с илюзията, че по-малката ще се сети за тях... Какви илюзии!... Но само те остават на бедния народ! Надежда, която да го крепи през тежките зимни нощи, до мига, в който ще попита объркан, застанал смутен и отчаян на средата на пътя:
- Аз май се обърках...
А далече някъде ще се чуват клаксоните на колите, возещи най-голямата причина за неговото объркване, отдалечавайки я от проблема и водеща я към поредния банкет и пресконференция...: "За тази година имаме такъв и такъв растеж...", "Инфлацията е само... процента"... Вече сме европейци... Осигурихме... работни места...." ... А бедният народ, който вече е остарял, продължава да стои в средата и сълзите му капят по земята, която е обработвал дълги години и която единствена ще се погрижи за него...
© Живко Желев Все права защищены