Единствена моя, незабравима, невинна любов. Колко много ми липсваш. Защо си толкоз далеч от сърцето, нима оставаш като звездите така красива, тайнствена и утешаваща само през нощта? А когато настъпи утро пак без теб! И пак нощ, и пак се появяваш в нощта така красива, все по-далечна, все по-тайнствена и загадъчна.
Със всяка падаща звезда предупреждаваш колко влюбени сърца се погубват в този кратък живот. А падащите звезди са толкоз много…
Чудя се за мен кога ще паднеш и ти от небето? Може би ще продължаваш да светиш, всяка нощ да омайваш всички погледи, но може би моите очи ще се затворят и повече няма да те видят. Сега пак отивай в своят свят… ето, виж, слънце изгрява. Върви! Добро утро, самота. Сбогом, звездице моя… може би за мен нощта няма да настъпи… може би…
Прости, че те оставям в тази тъмна нощ, в „Нощта на отчаянието.” Може би това ни е последната, поне за мен. Вече ти и всички звезди за мен сте черни. Сбогом, мои черни звезди, сбогом и на онези красиви копнежни очи, за мен и те са като вас - черни звезди. Остават така красиви и далечни от моя поглед в тази тъмна, последна нощ. А аз отивам към моя изгрев…
Милан Милев
1.02.2011
© Милан Милев Все права защищены